Пристъпих напред в просторното помещение. Вътре имаше кожени дивани и фотьойли, маси с лъскави сребърни плотове и плазмен телевизор с толкова голям екран, че почти заемаше едната стена. Високите от пода до тавана прозорци гледаха към закрития училищен басейн. Навсякъде се виждаха флагчета, почетни купи и снимки на отбора.
— Баща ти сигурно се гордее с теб — казах, приближавайки портрета на самия Ерик С. Кинг, поставен в рамка. На снимката той прерязваше сатенена лента, опъната пред вратата, през която току-що влязохме.
Паркър пропусна думите ми покрай ушите си.
— Знаеш ли, ти си едва второто момиче, което водя тук.
Стрелнах го с поглед.
— Не е каквото си мислиш. Кълна се. Въпреки общоприетото мнение, аз не използвам цялото си свободно време да свалям момичета. — Той замълча. — Познаваш ли Фелиша Мей?
— Гимнастичката ли?
— Точно така. Откакто дойде да гледа един наш мач миналата година, не ме оставяше на мира. Пращаше ми по двайсетина имейла на ден и ме преследваше из цялото училище.
— Ама че досада.
— Благодаря. Не всички го разбират. — Той се ухили. — Та, една сутрин миналия март ми вървя по петите чак до клуба, който дотогава беше територия, забранена за момичета. Опитах се да я разкарам, но тя се заинати и след като накрая влезе вътре, наложи се да викам подкрепление. Не издържа дълго, когато тук се струпаха всички от отбора по водно поло и започнаха да коментират отбора по плуване на момичетата, който тренираше долу.
— Да коментират, значи?
— Когато прекарваш толкова дълго време във вода като нас, вече отлично познаваш кой е във форма.
Завъртях очи, докато той вадеше две бутилки минерална вода от хладилника. Подаде ми едната, после се стовари на дивана и пусна телевизора. Продължавах да недоумявам защо ме доведе със себе си — поне с нищо не подсказваше, че едва е дочакал да останем насаме.
— Излизаш ли с някого? — Въпросът изскочи от устата ми още преди да осъзная какво го питам.
Някаква сянка премина по лицето му — разочарование, или пък съжаление? Но каквото и да беше, прелетя за миг и в следващия момент той ми смигна.
— Защо? Интересува ли те?
— Имам си приятел — припомних му с пламнало лице.
— Е, и?
— А и шкафчето ми е до това на Сара Тапър. Онзи ден неволно я чух да говори за теб, та се чудех дали вие двамата ходите.
— Не. — Той вдигна дистанционното и смени канала. — Не излизам със Сара Тапър нито пък с някоя друга. Нито имам желание. Позволявам ти да постнеш това в училищния сайт. Може най-накрая да ме оставят на спокойствие.
Каза го спокойно, почти игриво, не като човек, който споделя най-дълбоките си тайни пред някого. Единствената причина да е имунизиран — или както там му се казва — срещу моите сигнали и да не реагира на тях като всички останали момчета, вероятно бе, че е влюбен.
Това беше заключението ми.
— Леле!
Проследих погледа му към екрана на телевизора — директен репортаж за преобърнатия автобус.
— Шофьорът е починал — каза Паркър, следейки текста, който вървеше най-отдолу на екрана. — Четирима се водят за безследно изчезнали, а осем други са в критично състояние. Ужас.
Той пак насочи дистанционното и смени канала.
— Чакай — извиках с разтуптяно сърце. — Върни го!
Той ме погледна учудено, но го направи. Пресякох помещението, пулсът бумтеше в ушите ми.
— Ванеса? — обади се той, когато спрях на сантиметри от екрана. — Какво става?
Там имаше едно момиче, което говореше с полицаите. Момиче с дълга тъмна коса. С бяла рокля.
И сребристи очи.
Глава 12
— Какво ще кажеш за Чикаго? Или Денвър? А защо не Хонолулу?
Вдигнах поглед от страниците на „Бостън глоуб“.
— Хонолулу ли?
Пейдж взе брошурата от купчината върху масата между нас.
— Хавайският университет. Земя на палми, небесни дъги и тюркоазни заливи. — Тя отвори диплянката и се намръщи. — В действителност близостта до океана, като изключим цвета му, е доста голям недостатък.
Откакто бяхме дошли в кафенето, постоянно четях и препрочитах статията за вчерашния инцидент с автобуса, изследвайки сантиметър по сантиметър снимките, за да открия момичето от телевизионния репортаж, но споменаването на вода ми напомни, че съм жадна. За кой ли път. Седмица след като усетих живителната сила на океана, неговото въздействие взе бързо да отслабва.