„Зовът на сирената: Трябва ли да откликнете, щом тя ви повика?“. Свих вежди при вида на сладострастната сирена върху корицата, която държеше в прегръдките си тялото на обезглавен мъж.
— Може пък да е по-забавна от тази. — Пейдж ми подаде и втората книга, която имаше проста кафява корица, без обложка.
— „Одисея“?
— Голяма скука, знам, но така и не съм я чела. В последното ми училище не държаха особено на класиката. Може някога и да е била важна, преди определени книги да бъдат забранени от някои влиятелни членове на обществото.
Наблюдавах изражението й, докато прелистваше страниците. Имаше само един влиятелен член на обществото, за когото това можеше да се отнася: Рейна Марчанд. Пейдж обаче от месеци не споменаваше майка си. Нито сестра си Зара, нито приятеля си Джонатан. Престана да говори за тях още в болницата, докато се възстановяваше след загубата на бебето, което тялото й не бе готово да износи. Не ги споменаваше и когато я изписаха и се върна у дома. Нито като я поканих да продължи да учи в Бостън. Това обаче не значеше, че не мисли за тях; лицето й ставаше напълно безизразно и очите й се насълзяваха достатъчно често, за да се досетя, че почти постоянно се сеща за тях. Тази нейна забележка беше най-директното им упоменаване гласно от месеци насам и фактът, че тя прозвуча толкова делнично, ме накара да се притесня за приятелката си много повече, отколкото ако беше избухнала в сълзи насред библиотеката.
— Пейдж… сигурна ли си, че идеята ти е добра?
— Рано или късно ще разбера всичко. Защо да не е сега?
Преди да успея да отговоря, Саймън се появи иззад стола ми и седна на масата пред нас.
— Здрасти — каза. — Съжалявам, че закъснях. Но когато професорът ми по орго захване да говори, трудно е да го спреш.
— Орго? — попита Пейдж.
— Органична химия. — Той се усмихна. — Радвам се да ще видя, Пейдж. Хубаво е, че дойде.
— Направих всичко възможно да не идвам, кълна се. — Тя вдигна едната си ръка, сякаш наистина полагаше клетва. — Но Ванеса ме заплаши, че ако не съм с нея и тя няма да дойде, а не можех да го допусна.
Саймън извърна усмихнатото си лице към мен и болката в гърдите ми отстъпи на приятна топлина. Ако не се намирахме на толкова оживено място, щях да скоча в скута му и да обвия ръце около врата му.
— Двайсет и един и половина.
Вдигнах очи и с изненада видях, че някакво момче стои зад Саймън. Беше висок, с чуплива руса коса, вчесана на меки вълни. Носеше торбести джинси, тениска на отбора на „Бейтс“ и държеше отворен лаптоп пред себе си.
— Сега е двайсет и един градуса и половина, а е само два часът. Ако тръгнем веднага, ще имаме достатъчно време.
— За какво? — попита Пейдж.
Момчето надзърна иззад екрана на лаптопа. Затаих дъх и се приготвих за един от погледите, които получавах цяла седмица, но той сякаш изобщо не ме забеляза. Щом очите му попаднаха върху лицето на Пейдж, останаха там приковани.
— Да отидем на брега — отговори Саймън. — Райли, роденият и отрасъл в Калифорния мой съквартирант, току-що каза, че трябва да се възползваме от хубавото време и да се измъкнем за малко от кампуса.
— Аз съм Райли — обърна се Райли към Пейдж, очевидно пропуснал представянето на Саймън. — А ти си…
— Пейдж — отвърна тя и бузите й порозовяха. — Приятелка на Ванеса.
Райли премести лаптопа на лявата си ръка и ми протегна дясната.
— Всеизвестната Ванеса. Страхотно, най-накрая да се запознаем. Сигурно ще си доволна да знаеш, че щом Саймън се повали от любовна мъка — а това става почти всяка секунда, когато не те вижда — аз правя невъзможното тези секунди да летят колкото се може по-бързо.
— Гледаме много филми — вметна Саймън.
Усмихнах се и разтърсих ръката на Райли.
— Благодаря. И аз се радвам най-после да се запозная с теб.
— Е, какво ще кажете? Малко забавления на слънце? Едно бързо топване в океана? Поне докато не е почнала оная брутална атака, дето вие, истинските кореняци, й викате зима.
— Не сме ли доста далече от брега? — попитах.
— На четиридесет минути — отвърна Саймън.
— Трийсет — поправи го Райли. — Аз ще карам.
Саймън ме погледна. Иззад очилата очите му ме наблюдаваха загрижено. Знаех, че мисли за последния път, когато отидох да плувам в Уинтър Харбър. Тогава едва оцелях; фактът, че съм още жива, за него е същинско чудо, но той не знае цялата истина.