Гал спи много лошо, струва му се, че плочките на пода стават още по-студени. Напразно си повтаря, че е глупаво да се привързва толкова към едно дете; но не може да осъзнае очевидността на това твърдение. Сеща се отново за бръснача…
Съдбата му помогна. Без да разбере как точно стана, вратата на майчината стая просто хлопна, като че ли от някакво течение, и пъпната връв се отсече на един метър от корема му. Не го заболя, само дето нервите се бяха възпалили в непосредствена близост до пъпа. По инстинкт той завърза срязаното сляпо черво, както бе направил и с детето. След три дена, останалата част от пъпната връв изсъхна и падна… Тогава Гал обърна рогозката, взе бръснача и се отправи към стълбището.
Когато за последен път го беше видял, детето слизаше. Гал се запита, дали двамата с него ще оживеят, докато се намерят.
Гал съвсем се обърка, но не се изненада, можеше да се каже, че бе предвидил това.
Той се скиташе… от площадката на един етаж, до друг. Намери детето на стъпалата, сгърчено в един ъгъл. Мъртво.
Той се спря… плака, хапейки устните си повече от нервност, отколкото действително от скръб, после почувства глада… Като някакво ухапване в корема. Тогава Гал разряза тялото с бръснача и въпреки отвращението, напъха парчетата плът в устата си…
После всичко бе лесно. С бръснач в ръка той проникваше по коридорите до момента, в който гладът ставаше непоносим и го караше да започва отново. И така ден след ден…
Тогава безсмъртните се уплашиха, а жените повече не отговаряха на почукванията по стаите. „ГРЕШКА В ТЪЛКУВАНЕТО“
Беше като някаква червена сигнална лампичка, мигаща в гънките на мозъка му. Някакво болезнено трептене, което след известно време изчезна. ГРЕШКА В ТЪЛКУВАНЕТО!
Гал слизаше, стълбище след стълбище, етаж след етаж. Неукрепнали, несвикнали да се движат изправени, петите му болезнено понасяха ръждивите железни стъпала на стълбището. Понякога му се налагаше да поседи, подпирайки се на тухлената стена. Шахтата на стълбището поемаше и увеличаваше шушукането из коридорите, превръщаше го в едва доловимо, но натрапчиво жужене на някакви невидими мухи. Като в някаква отражателна кутия, стълбището разпространяваше хиляди думи, изплъзнали се от полуотворените врати… Гал слизаше свободно, без да е обвързан никъде и с нищо, единственият номад в тази паяжина от пъпни върви, приковала своите обитатели към рогозки, обрекла ги на вечна неподвижност. Цялото това тъпчещо човечество му напомняше за уловени от отчаяно тръпнещи в паяжина мухи, докато паякът нишка по нишка ги приближаваше, сякаш плуваше в спокойно езеро и слизаше към тях… слизаше…
Гал слизаше.
Когато от глад му причерняваше и краката му се огъваха, тогава, докато всички дремеха, той влизаше в най-близкия коридор. Вече действаше без никакво отвращение: нападаше бързо като предпочиташе жени, те се съпротивяваха по-малко, приковани от ужас към дюшеците. Задоволил глада си, Гал отново тръгваше… продължаваше да слиза.
Какво можеше да се направи срещу него? За да започнат да го преследват, за да влязат в конфликт с него и да го унищожат, трябваше някой друг също да се съгласи и да пререже пъпната си връв, също да започне да преследва Гал от стълбище на стълбище с бръснач в ръка, до окончателния сблъсък. А после? Какво щеше да стане после? Оцелелият трябваше да задоволи глада си, победителят трябваше също да се нахрани… и всичко щеше да започне отначало. Който и да оцелееше, щеше да се превърне неминуемо в людоед; да се убие Гал, значеше просто да се смени палачът. Единственият разумен изход бе неприложим, тъй като предполагаше след убийството на Гал да се извърши и самоубийство, за да не се превърне другият в лешояд… Но в този момент никой нямаше дотолкова развито чувство за верска общност, за себеотричане. Не, срещу него нищо не можеше да се предприеме, той го знаеше.
Гал слизаше, воден от тайното желание да открие корена, да се срещне с него. Вечер сядаше в ъгъла на някоя площадка, с бръснач на коленете… чупеше светещата крушка, за да се скрие в мрака, след което, със затворени очи започваше да говори. Обръщаше се към всички по коридорите, със силен, но равен глас, който шахтата увеличаваше като рупор. Обясняваше им какво ще стане, когато той стигне до корена. Само един удар с бръснача щеше да е достатъчен, за да ги отблъсне безвъзвратно от първоначалната майка. Те всички щяха да се превърнат в затворници на някаква паяжина, разклоняваща се навсякъде, но в основата си — Вече изскубната. Изолирани, те завинаги щяха да бъдат лишени от източника на безсмъртие; телата им, стана ли отново човешки, щяха да изпитат своите органични нужди; физиологическата тирания на вътрешностите щеше да докара глада… смъртта.