Оставиха го на Марс за проверка, после го държаха в деконтаминационна камера на Луната и в края на краищата го върнаха на Земята. И попадна на снегопад — едър мъж с клатеща се походка, по местата на раните имаше втвърдявания. Нямаше много приятели, никакви роднини, достатъчно пари в наличност, за да изкара известно време, и няколко бивши съпруги, които можеше да посети. По закон беше в годишна платена отпуска като компенсация. Все още не беше използвал придобитата си нова чувствителност. Златистите бяха предвидили новите способности да започнат да се проявяват, едва когато се върне у дома. Сега вече можеше да ги ползва. А безкрайно любопитните създания, които живеят зад Япет, търпеливо изчакваха Касиди да започне да търси тези, които някога са го обичали.
Той започна търсенията си в градския район на Чикаго, защото там, около Рокфорд, имаше летище. Лентовият тротоар бързо го закара до кула от бял италиански варовик, украсена с блестяща мозайка от слонова кост и дълги метални лайсни. Там, в централната телевенторна станция, Касиди започна да търси съпругите си. Беше много търпелив — тази грамада с безстрастно лице и добри очи. Търпеливо натискаше бутоните и преспокойно очакваше да влезе във връзка. Всъщност винаги е бил спокоен и е знаел колко важно е умението да чакаш.
Машината му съобщи, че Берил Фрайзър Касиди Мелън живее в градския район на Бостън. Машината му съобщи, че Люрин Холщайн Касиди живее в градския район на Ню Йорк. Машината му съобщи, че Мирабел Хенрик Касиди Милмън Рид живее в градския район на Сан Франциско.
Тези имена събудиха у него спомени: топло тяло, ухания на шампоан за коса, докосване на ръце, нежни гласове… Страстен шепот. Остри погледи. Спиращи въздуха страсти.
И ето Касиди, върнат отново към живота, тръгва да види своите бивши съпруги.
Откриваме една от тях почти неузнаваема. Берил имаше млечни ириси, а бялото на очите й беше зеленикаво. За тези десет години бе поотслабнала. Набраздено от бръчки лице, кожа като пергамент, изпъкнали скули — сякаш искат да излязат от лицето й. За нея Касиди бе женен осем месеца, когато беше на двайсет и четири. Разделиха се, след като тя се включи в програмата за стерилност. Не че той искаше деца, но постъпката й го обиди. Сега тя лежеше сред кълбета от пяна и опитваше да се усмихва така, че да не изкриви устата си.
— Казаха ми, че си загинал — казва.
— Измъкнах се. А ти как живя, Берил?
— Не виждаш ли, лекуват ме.
— Лекуват ли?
— Приемах трилин. Не личи ли? Погледни очите ми, лицето ми. Убиваше ме, но ми даваше покой. Сякаш се отделяш от собствената си душа. Но след година-две щеше да ме довърши и сега ме лекуват. Преди месец ме обелиха, сега ми правят система от простатици. Цялата съм пластмаса. Но ще живея.
— Омъжи ли се повторно? — попита Касиди.
— Отдавна ме напусна. Пет години съм сама. Само аз и трилинът. Но вече захвърлих тази гадост — Берил въздъхна. — А ти изглеждаш толкова спокоен, Дик… Винаги си бил такъв. Спокоен, самоуверен. Ти никога не би се пристрастил към трилина. Хайде, подай ми ръка.
Касиди докосна пресъхналата й длан. Почувства нейната топлина и желание за любов. Долови в себе си огромни пулсиращи вълни и бавните ритми на страстта, които минаха през него и отидоха нанякъде…
— Ти някога ме обичаше — каза Берил. — И двамата бяхме млади и глупави. Обикни ме пак. Помогни ми да се измъкна. Трябва ми твоята сила.
— Ще ти помогна, разбира се — рече Касиди.
Излезе и купи три кубика трилин. Като се върна, отвори едната ампула и я би в ръката на Берил. Млечнозелените й очи се разшириха от ужас.
— Не, не… замърка тя. Обля я невероятна болка и Касиди почувства тази болка. После наркотикът я успокои.
Сега да проследим втората среща.
Охранителната инсталация каза: „Господин Касиди“.
— Да влезе — отвърна Мирабел Хенрик Касиди Мелмън Рид. Двете половинки на вратата се разтвориха и Касиди прекрачи в едно великолепие от мрамор и оникс. Мирабел се бе изпънала върху легло от палисандър и пухкавата й плът изпитваше доловима наслада. Косите й с цвят на тъмен кристал падаха върху раменете й. Беше съпруга на Касиди цели шестнайсет месеца през 2346 година. Тогава беше стройно свенливо момиче; сега Касиди едва разпозна някогашните черти под финия грим.
— Омъжила си се сполучливо.
— Да, на третия път сполучливо — каза Мирабел. — Седни. Ще пийнеш ли?
— Прекрасно — Касиди продължаваше да стърчи. — Винаги си мечтала за такъв дворец, Мирабел. Ти беше най-интелигентната от моите жени, но винаги си обичала комфорта. Добре ли се чувстваш сега?