Дара излезе от колата и се запъти към мъжа с дъждобрана:
— Днес оглед няма ли да има? — попита го тя.
Той погледна часовника си и рече:
— Времето свърши. Щом вали митничарите не излизат сутрин, чак следобед, ако спре.
Дара се учуди и влезе в сградата. На първия етаж се мъдреха два реда гишета, целите облепени с наредби, забрани, така че зад тях нищо не се виждаше. Хората чинно строени стискаха под мишница снопове документи и пристъпяха от крак на крак. Чакаха от сутринта. Беше задушно, но отнякъде идваше ухание на току-що сварено кафе. Божидара спря пред всяко гише. Промуши глава до всяка цепнатинка, през която се подаваха бумагите. Никой не работеше. Тя се зачуди:
— Но защо никой не работи?
Един глас тихо й отвърна:
— Чакаме ги, госпожо, от сутринта ги чакаме да започнат.
Дара не проумяваше. Все едно да не влезе в час, да не си предаде урока. Отривисто
Почука на първото гише. Никой не се озова. Пак почука. И пак. Нещо се размърда зад предупреждението „Не чукай! Работим!“
Тя се наведе към процепа. Наперен митничар в сивкава униформа я стрелкаше недоволно, но това не я впечатли:
— Господине, кога ще направите огледа?
Длъжностното лице помълча, изсумтя и чак тогава отговори:
— Когато спре дъжда, госпожо! — трясна вратичката.
Преди да успее жената да реагира, той се изхлузи навътре.
Дара излезе навън и вдиша прохладата. Още валеше. Отиде при Ангел.
— Мамо, какво става? Колко ще чакаме? — попита то.
— Дълго, сине, дълго. — после добави — В тази страна се чака по много. За всичко. — и отново стисна въздишката си.
Наближаваше обяд, когато сивата униформа се провлачи до чакащите коли. Дара излезе и отвори предния капак. Подаде документите.
Митничарят смънка:
— „Рено Шамад“ седан, година на производство… нов внос, номер на двигателя… номер на шаси — и тръгна към Ангел, отвори вратата:
— Хей, момче, я да видя номера… не слизай — докато той отгръщаше облицовката на пода да свери някакви цифри, Ангел мъчно отмести с ръце краката си. Изправяйки се митничаря го загледа и си помисли: „Брей, че странно момче“. После откри, че лицето му не е съвсем детско — подпухнало, изопнато и пожълтяло, че под хлътналите гърди коремчето бе изхвръкнало и се очертаваше въпреки широката фланелка.
Длъжностното лице се озадачи. На задната седалка стояха някакви колела, като на велосипед, само че по-други, с черни метални обръчи пред тях. Той се стресна , когато разбра, че вижда сгъната инвалидна количка. Побърза да се изправи и да затвори вратата. Подаде документите и каза:
— До обед няма да стане, елате пак след един часа.
Дара погледна часовника си, беше почти обяд, а тя очакваше вече да са приключили. Отвори задната врата и взе да измъква количката. Свали я на мокрия асфалт и я разтвори. Ангел подаде русолявата си глава:
— Мамо, какво ще правим?
— Ще влезем да си запазим ред и без това чакат много хора. Ето хапни си — подаде му сандвич, стъкмен заранта у дома.
Докато момчето разгъваше салфетката, Дара го грабна от седалката, така, както бе правила хиляди пъти, и го премести в количката. Ставаше тежък, усещаше го по болката в кръста. Болката… какво значеше тя, дори не си спомняше, вече я бе преболяло.
Вътре беше душно и празно. Зад гишетата пак нямаше никой, този път заради обедната почивка. Божидара ги обходи, изчете налепените бележки по стъклата и застана пред едно от тях. Прегледа още веднъж документите и чакащите от сутринта взеха да прииждат. Някои я бяха запомнили и сега любопитно разглеждаха момчето в количката. Тя отдавна бе свикнала и не обърна внимание на съжалителния интерес, но им благодари, че и дават ред.
Малко след един часа гишето щракна и някой нареди:
— Дайте документите!
Дара запровира през тесния процеп свидетелства и удостоверения.
Гласът отвътре пак се обади:
— Къде е решението от ТЕЛК?
Дара му го посочи с пръст.
— Какво е ПМД — попита и сам взе да си отговаря, разчитайки думите след съкращението. Дара го изпревари и обясни:
— Прогресивна мускулна дистрофия, тип Дюшен.
Длъжностното лице я погледна над очилата и рече:
— Трябва да се завери в нашия правен отдел. Горе на третия етаж. — Подаде й решението и извика: „Следващия“.
Дара се огледа за сина си:
— Анко, качвам се за малко горе.
— Добре мамо, чакам те тук.
Дара заизкачва стълбите, намери стаята и почука. Не й отговориха. Заслуша се и долови оживен разговор между жени. Почука пак и влезе. Поздрави, но не я чуха.
Три дами облакътени през бюрата си, с гръб към вратата, се бяха надвесили над последния каталог на „Ейвън козметикс“ и обсъждаха поръчките си. Дара безизкуствено се закашля от тютюневия дим завладял стаята.