И трите се обърнаха. Стреснаха се и на лицата им веднага застана недоволството от прекъснатата занимавка.
Дара повтори поздрава. Едната, явно най-старшата се изправи, попридърпа сакото си и изрече със зле прикрита неприязън:
— Кажете?
— От регистрация ме пращат при Вас за заверка на решението.
Главната пое листа и взе да чете. От край до край. Разгледа печата и почна пак отначало. Колежките мълчаливо я следяха, като не смееха да продължат с каталога.
Шефката разгърна някакви папки, свери диагнозата с тях и бавно посегна към печата. Изсумтя и го постави върху листа. Подписа се, изгледа презрително Дара отгоре додолу и бавно го подаде. Дара благодари. На излизане чу реплика: — от какво ли няма да се разболеят, само и само да не платят митото!
Дара трепна. Щеше да се върне, но размисли и си каза: „Дано не ти се налага да разболееш детето си и да виждаш как си отива!“
Забърза надолу. Ангел забеляза майка си веднага. Тя приближи:
— Още малко… свършваме.
Момчето кимна.
Дара застана пак на гишето. Зачака митничаря да я погледне, провря листа в процепа с надеждата това да е последно.
Отвътре й подадоха картонче:
— Обадете се на този номер дали сте допуснати до инвалидна регистрация.
— Кога? — попита тя.
— Най-рано след месец.
Прозорчето щракна. Дара въздъхна почти с облекчение.
— Тръгва ме ли, мамо?
— Да, Анко, морето ни чака!
Преодоля с отработена лекота двете стъпала на изхода. Навън я посрещна освеженият следобед, вече не валеше. Премести Ангел в колата, сгъна количката и сядайки зад волана му каза:
— Започва нашето приключение!
С хъс запали мотора, пазачът побърза да вдигне бариерата. Дара пусна стъклото, готова да доплати за дългото чакане.
Мъжът доближи и й каза:
— Карай, карай!
— Но аз ви дължа… — той я прекъсна:
— Нищо не ми дължиш… зарадвай момчето!
— Точно това ще направя! — благодари с усмивка и потегли.
Пътят извиваше досами морето. Редяха се малки заливчета с плажове примамващи усамотените. Проврял глава през стъклото, погален от лекия морски бриз, Ангел доволно примижаше:
— Мамо, да спрем тук. — помоли той.
— Готово! — съгласи се майката.
Тя отби колата от пътя и спря. Момчето нетърпеливо, с всичките усилия на двете си ръце, отвори вратата. Майката вече бе разгънала количката, преви се и го премести в нея То заговори:
— Бяхме на море с тате, батко и кака, преди… четири години… Тогава можех да ходя…
Майката веднага го окуражи:
— И сега ще можем! Вече и колата ще ни помага.
Дара забута количката към морето. Няколко завъртания и гумите заораха в пясъка.
Ангел се пообърна към майка си:
— Много е красиво… Щастливец съм аз, че си ме родила тук, където няма земетресения, наводнения, торнадо, и че точно ти си ми майка!
— Анко, в мен е причи… — той не я остави да довърши.
— Недей мамо, доволен съм , че нищо не ме боли! Не се вини за онази дефектна хромозома. Нали е само в мен! Нали кака и бате са здрави! И те са твои деца, и те обичат, като мен… много.
Дара едва се сдържа, брадичката й затрепери. Не можа нищо да му каже.
— …и когато мина оттатък, пак ще съм до теб.