— Изглежда, че може. Френски коняк.
— А, да. Във всеки рай има по една змия. Тази поне е безвредна.
Погледът му отново проследи отдалечаващата се Каноа.
— Но ти не трябва да бъдеш такъв егоист. Защо не я покани на кораба, така че и двамата да можем да й се насладим?
Силният гняв, който завладя Джеърд, беше много изненадващ, защото нямаше причина, която да го е предизвикала. Той и Брадфорд често споделяха леглото на една и съща жена, а тези островитянки бяха направо нетърпеливи да изпитат разнообразието, което смяната на мъжете предлагаше.
— Защо, за Бога, не ме слушаш? Това дете не иска нищо друго между краката си, освен своя кон. — Той се завъртя на пети и се запъти надолу по брега към заливчето. — Забрави я. Има по-важни неща, с които трябва да се заемем.
— Не толкова бързо — оплака се Брадфорд. — Може и да не съм пиян, но не съм и толкова трезвен, че да мога да тичам.
С усмивка, която показваше разбиране, Джеърд намали крачка.
— Мислех само за това, колко отчаяно се нуждаеш от бренди. Колкото по-бързо се върнем на кораба, толкова по-скоро ще прегърнеш новата бутилка.
— Е, вероятно ще мога и да потичам малко. — Той изравни крачка с Джеърд. — Каза ли ти Камехамеха онова, което искаше да знаеш?
— Да.
Той отново изпита вълнението, което го завладя в онзи миг — мигът, в който Камехамеха, без да иска, му беше дал информацията, която той търсеше отдавна, още от онази нощ в Данжо. Беше предприел пътувания и до Париж, и до Марсилия, а след това беше прекарал почти година в Таити. Вървеше по следите на Девил, докато най-после пристигна на Хаваите. Изглеждаше невероятно, че дългото търсене и преследване най-после е приключило.
— Той е тук.
— Девил? — Брадфорд тихо подсвирна. — Сигурен ли си?
— Шарл Девил, французин, който живял кратко време в Таити, а после пристигнал тук. Трябва да е той. Всичко съвпада толкова точно с онова, което открихме, че едва ли е възможна грешка.
— Отговаря ли той на описанието?
— Съвсем точно.
— А съпругата и дъщерята?
Джеърд кимна.
— Съпругата му, англичанка, умряла година след пристигането му тук и той си взел полинезийка за любовница. Има дъщеря, Касандра, но тя никога не е посещавала двора на Камехамеха.
— А Девил?
Джеърд отново кимна.
— Изглежда, той е нещо като домашен любимец за Камехамеха. Девил е нарисувал няколко портрета на Камехамеха и неговите жени. Разрешено му е да скита навсякъде из острова, да рисува всичко, което намери за красиво, и да живее където намери за добре.
— Ще ти разреши ли кралят да го отведеш?
— Няма да има избор — Той се усмихна, но усмивката му криеше жестокостта на тигър. — Щом съм го открил, той е мой.
— Не се съмнявам, че ще бъде. Само се надявам, че Камехамеха не е много привързан към него. Не искам воините му да изпробват върху теб онези свои отвратително грозни бойни тояги.
— На мен тази вероятност също никак не ми се нрави. Ще трябва да го отведа, без кралят да разбере.
Помисли малко и каза:
— На няколко пъти кралят намекна, че много би искал да има английски пушки. Може би ще успея да го убедя да си затвори очите и да не види, че отвеждам Девил. В замяна ще получи каквото иска.
— Все пак, много по-лесно ще бъде да убиеш Девил, отколкото да го вземеш със себе си като заложник.
— Но тогава няма да мога да се добера до Раул Камбре. И двамата ги искам мъртви.
Брадфорд поклати глава.
— Надявам се, че ще получиш каквото искаш, Джеърд. Мина много време и следата вече не е гореща.
— Точно затова ще трябва да оставя Девил жив, докато изстискам от него желаната информация. Девил е бил само оръдието. Камбре е бил ръководещата го ръка.
— Има ли Девил къща тук на острова?
— Да, малка къщурка в подножието на хълмовете. Разбрах обаче, че не се задържа там. Предпочитал мястото, откъдето можел да рисува вулканите. Мисля, че ще е най-добре утре сутринта да отидем в селото на Лихуа и да наеме водач, който познава планините Ще отидем първо в къщурката, но искам да бъда готов и за другата възможност.
— Предполагам, че аз ще съм този, който ще отмъсти за смъртта на Джон. Той ми беше брат и това е мой дълг. — Брадфорд се усмихна криво. — Аз винаги съм имал затруднения с чувството си за дълг. Винаги ми се е искало да тръгвам единствено по пътя на удоволствията.
— Никога не съм те обвинявал.
— Вярно е — Брадфорд направи кратка пауза и продължи: — Също така никога никого не съм мразил. Мисля, че в характера ми няма такава черта. Трудно е да убиеш някого, когото не мразиш — погледна косо към Джеърд. — Както и да е, ти не си лишен от тези чувства.