— Каръдайн няма да наруши дадената дума. Аз ще се погрижа за това.
Жозет иронично се изсмя. Каси продължи да го гледа. Джеърд захвърли салфетката си на пода и наперено излезе от трапезарията.
— Той истината ли говори? — попита Каси. — Може ли да контролира постъпките на лейди Каръдайн?
— Тя няма да нарани Лани по начин, очевиден за всички. — Горчиво се усмихна Жозет. — Може да бъде много хитра. Нито веднъж не е споменавала моя произход. Просто изнася лекции на учениците и казва, че кланетата, които Наполеон допуска, не са за добро и че уважаващите себе си англичани не биха могли да постъпват така, а после обръща гръб и не иска да чува как те ме атакуват.
— Защо не кажеш на Джеърд?
— Аз не се оплаквам. — Жозет направи неопределена гримаса. — А и няма за какво да се хвана. Тя е страхлива и жестокостта й никога не се проявява явно. Как ми се иска поне веднъж да загуби самообладание и да ми зашлеви шамар. Джеърд никога не би й простил това. Аз непрекъснато й давам поводи, но тя…
Каси се усмихна.
— Сигурна съм, че й даваш достатъчно поводи. — Усмивката й изчезна, когато каза: — Не знам нищо за вашите обичаи. Прав ли е Джеърд? Наистина ли е толкова важно да бъдеш част от това общество и да получиш одобрението му?
— Не и за мен. Но е истина, че онези момичета от училището биха изсъхнали и умрели, ако ги отлъчат от обществото.
— Вашият свят е много жесток. — Каси се намръщи, измъчена. — Не искам нищо лошо да се случва на теб, но ако тази жена нарани Лани, няма да й позволя да се измъкне безнаказано.
— Наистина ли? — Жозет изглеждаше силно заинтригувана. — Какво ще й направиш?
Лицето на Каси помрачня.
— Нещо много неприятно.
— Не мисли за мен — каза Жозет. — Ще пожертвам всичко, ще страдам, ще понеса всякакъв позор. Дори да ме изхвърлят от обществото, ще бъда смела и ще остана в този огромен замък или по-скоро в тази огромна конюшня, където ще мога да прекарвам времето си сред конете. Може би понякога ще играя шах с Джеърд. Ще бъде…
— На тебе май това много ще ти хареса — сухо отбеляза Каси. — Ти ще бъдеш щастлива, ако те изхвърлят от обществото, но Джеърд ще бъде бесен. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — И най-лесният начин да предотвратим това е да убедим Лани да не отива на бала.
— Каси, не искам повече нищо да слушам по този въпрос. Аз не се страхувам от нея. За последен път ти казвам, че довечера няма да се крия като някоя страхливка.
Каси разочаровано въздъхна. Още от предната вечер се опитваше да убеди Лани да не отива на бала, но опитите й не се увенчаваха с успех. Не се надяваше, че този последен опит ще има повече успех, но беше длъжна да опита.
— Ние сме тук, за да помогнем на татко, а не да ходим по балове. Нещата много се усложняват.
— Нима ще забравиш Шарл, ако помогнеш на Жозет?
— Никога не забравям татко.
— Нито пък аз. Нищо няма да стане, ако помогнем на едно дете, което е в нужда. — Изведнъж Лани се засмя и я прегърна. — Хайде, отиди и се облечи. Става късно. Брадфорд каза, че трябва да тръгнем в седем часа. Какво ще облечеш?
— Бялата копринена рокля. Жозет казва, че според лейди Каръдайн младите неомъжени жени трябва да се обличат в бяло.
— Знам, че искаш да помогнеш на Жозет, а изглеждаш великолепно в бяло. — Лани се обърна към гардероба. — Аз сигурно ще облека жълтата си рокля. Винаги съм обичала този цвят. — Тя погледна Каси през рамо, а очите й блестяха.
— А и този цвят ще ядоса лейди Каръдайн най-силно. Той е така далеч от черните вдовишки одежди, както нашият остров е далеч от тази студена Англия.
— Ти ще…
Каси не довърши мисълта си, защото Лани поклати глава. Трябваше да се досети, че приятелката й няма да промени нищо нито във външността си, нито в характера си. Обърна се и тръгна към вратата.
— Ние ще бъдем най-красивите жени там.
Миг по-късно тя стоеше пред гардероба в собствената си стая и гледаше роклите, които Джеърд й беше подарил. Бялата копринена рокля беше красива. Беше обточена с дантела покрай врата. Беше от този тип рокли, които лейди Каръдайн би одобрила и които бяха подходящи за скромни млади момичета. Каси я извади от гардероба.
„Той е така далеч от черните вдовишки одежди, както нашият остров е далеч от тази студена Англия.“
Думите на Лани не й излизаха от ума. Но този остров и тези хора не бяха нейните. Тя много харесваше Жозет, но Жозет все пак не беше Лани. Те двете с Жозет не бяха страдали заедно, не ги свързваше дългогодишно приятелство. Искаше само най-доброто за Жозет, но ако трябваше да застане на нечия страна, щеше да застане на страната на Лани.