— Да, не съм. Имам ги в изобилие, достатъчно и за двама ни.
— Точно така. — Бяха стигнали до дългата лодка, която бяха изтеглили на пясъка. Брадфорд започна да я бута, за да я спусне във водата. — Ето защо, аз искам да оставя работата в твоите ръце.
А и всичко друго също, помисли си Джеърд ядосано. Когато Брадфорд се видя натоварен с отглеждането на тринайсет годишния си племенник, който беше останал сираче, той не знаеше какво да прави. И просто се беше държал с момчето като с равен, като с вече възмъжал мъж, а не като с малко момче. Веднага след пристигането си в лондонското жилище на чичото Джеърд беше присъствал на поредната оргия. През следващите години никога не му беше липсвало пиене, нито пък жени. Брадфорд го беше бил само един единствен път — когато беше решил, че е яздил прекалено дълго най-хубавия му кон. Предполагаше, че Брадфорд обича много повече конете си, отколкото което и да е човешко същество.
Но това беше страст, която и двамата споделяха и точно там, може би, беше спасението на Джеърд.
Той не споделяше страстта на Брадфорд към брендито и коняка, защото скоро беше открил, че не може да седи стабилно на седлото, ако е пиян. Значи разумно беше да се въздържа от пиене на алкохол. Също така беше научил, че ако слагаш рога на прекалено много съпрузи, си заплашен от опасността да бъдещ изключен от двора. А там единствено можеш да уловиш най-хубавите жени, ето защо връзките си създаваше много предпазливо, след старателно избиране на дамите.
До тази вечер.
Беше прав, като не се поддаде на страстното желание, което изпита в момента, в който го докоснаха ръцете на момичето. Смяташе се за доста развратен женкар, но тя беше успяла да докосне някаква нежна струна в душата му. Нейната самота и уязвимостта й му бяха напомнили за онова момче, което той самият беше преди няколко години — момчето, което се беше върнало от Франция и беше използвало безразсъдността и жестокостта, за да прикрие болката и отчаянието. А сега, след като беше открил Девил, можеше да си позволи да покаже и малко нежност.
Освен това девствениците можеха да създадат проблеми дори в това общество, където на девствеността се гледаше с приятелска снизходителност и учудване. Трябваше да се задоволи с жените, които плуваха до „Джоузефин“ и сами се предлагаха. Довечера щеше да потуши страстта си с Лихуа или с нейната сестра и щеше да забрави за Каноа.
А утре ще намери Девил.
Лани посрещна Каси пред групичката дървета в подножието на хълма, точно на пътя, който водеше към малката къща.
— Ела бързо — подкани я тя, — старата прилича на разярен тигър.
Каси скочи от Капу, загърна плътно саронга си и забърза.
— Какво те задържа толкова? — попита я Лани.
Каси избегна погледа й.
— Нищо.
Лани присви умните си очи и изгледа Каси.
— Мисля, че твоето „нищо“ сигурно означава „нещо“, но сега нямаме време да говорим. Старицата няма никаква представа, че си ходила до моето село. Казах й, че си отишла горе при вулкана, за да бъдеш с баща си. Може и да е много ядосана, но няма да те накаже, ако мълчиш.
— Ще мълча.
Каси обу ботушите си и се опита да потисне надигащия се гняв. Какви усилия полагаше да се облича и съблича, само за да угоди на някаква си стара жена!
— Винаги така казваш — отговори Лани, — но рядко успяваш да замълчиш.
— Изгубвам търпение.
— Ето защо опитваш жилото на старицата. — Лани загрижено се намръщи. — Бъди внимателна тази вечер. След като баща ти го няма, аз може и да не успея да те защитя.
Понякога Лани не успяваше да предпази Каси, дори и баща й да беше там, но винаги се опитваше. Каси изпита прилив на топла привързаност, когато погледна към Лани. Тя беше облечена в колосана синя рокля, а косата й беше вързана високо. Може би животът на Лани беше дори по-труден от нейния. След като шестнайсет години беше скитала на воля из острова, Лани беше дошла в леглото на баща й и в домакинството, ръководено от Клара Кидмън. Каси много добре си спомняше онези първи дни, изпълнени с конфликти и гняв. Горката Лани, тя трябваше да се бори не само с Клара, но също така и с Каси, която се държеше като малко дяволче. След време настана относително спокойствие, което и двете страни преднамерено поддържаха. Лани беше тази, на която по-често се налагаше да прави компромиси. Шарл Девил рядко защитаваше Лани и Каси, рядко заставаше на тяхна страна срещу Клара. След смъртта на майката на Каси, Клара беше станала стопанката на къщата и се налагаше над всички от семейството. Решението, което Шарл беше намерил, беше много просто и много удобно: той просто не беше там. Рядко прекарваше в къщичката повече от седмица. Връщаше се чак другия месец.