— Да. Ще ги оставим заедно цяла нощ. Ще се съешат няколко пъти до сутринта.
— И ти ще имаш твоето жребче. — Тя се изправи и изтупа сламата от полата си. — Всичко се развива така, както го искаше.
— Не, по дяволите. — Той също се изправи. — Кажи ми какво има!
— Нищо. — Гласът й беше неуверен. — Благодарна съм ти за великодушието, с което ми даваш Моргана. Много мило от твоя страна.
— Мило? Сигурно си болна. Никога преди не си ме смятала за мил.
— Можеш да бъдеш мил.
Мил и безмилостен. Нежен и дяволски чувствен. Мрак и светлина. Сълзите изпълваха очите й, трябваше да се махне от него.
— Лека нощ…
Обърна се и се спусна към вратата. Той я настигна на двора и я завъртя рязко с лице към себе си.
— Говори ми — процеди той през зъби. — За Бога, кажи ми какво…
Не довърши, защото видя, че по бузите й се стичат сълзи.
— Трябва да се върна в стаята си. — Тя опита да се отскубне от хватката му. — Трябва…
— Не и докато… Добре, на всичко съм съгласен, само, за Бога, престани да плачеш. — Пусна я и направи крачка назад. — Но не всичко е приключено. Утре ще ми кажеш защо си разтревожена.
Никога нямаше да му каже.
Обърна се и се затича през двора. Чувстваше озадачения му поглед, но бързо изтича по стъпалата, а после и през коридора. Никога няма да извърши това последно предателство.
Никога, никога няма да каже на Джеърд, че го обича.
— Каси?
Жозет стоеше в подножието на стълбите, облечена в нощница и наметнала отгоре домашна роба, босонога. Очите й бяха широко отворени и издаваха силната й тревога.
— Ти плачеш. Какво ти направи той?
Тя избърса мокрите си бузи с опакото на дланта си.
— Какво правиш тук?
— Чух ви, когато с Джеърд спорехте в коридора. Тревожех се… Не можах да заспя. — Тя поклати глава. — Ти каза, че той не е ядосан.
— Не беше. — Каси тръгна по стъпалата. — Отиди да си легнеш.
Жозет я последва.
— Тогава защо плачеш? Ти никога не плачеш.
— Понякога плача.
— Защо?
Сълзите не искаха да престанат. Изглежда и въпросите на Жозет нямаше да престанат. Изведнъж Каси избухна.
— Това си е моя грижа. Остави ме на мира!
После, като видя изненадата на Жозет, тя беше обзета от разкаяние.
— Не е… Всичко е… Дойде ми прекалено много.
— Джеърд ли е виновен? Искаш ли да говоря с него?
— Не! — Опита се да се успокои и да не говори така остро. — Всичко е наред. Джеърд не ме е наранил. Всъщност той беше много мил. Подари ми Моргана.
— Трябва да си луда от радост — прошепна Жозет.
Тя поклати глава.
— Той ще вземе жребчето на Моргана и Капу. Така че, както виждаш, всичко е наред.
— Тогава защо плачеш?
— Защото не мога… Защото е време да напусна Морланд. Не мога да остана тук повече.
Думите й изненадаха и самата нея. Но след като веднъж ги произнесе, тя разбра, че това е единственият възможен отговор на любовта й към Джеърд. Ако не го напуснеше сега, никога нямаше да може да го направи.
— Не! — извика Жозет, разочарована. — Защо трябва да заминаваш? Всичко е наред сега, всичко е прекрасно. Аз не трябва да се връщам в училището, а и Джеърд ти е дал Моргана. Ще си прекарваме чудесно.
— Жозет, мястото ми не е тук. Забрави ли за баща ми?
Жозет замълча за миг.
— Бих искала и ти да можеш да го забравиш.
Когато Каси отвори уста да възрази, тя протегна ръка и продължи.
— Знам, че не можеш. — Тя поклати глава. — Джеърд няма да ти разреши да заминеш.
Каси се насили да се усмихне.
— Значи ще трябва да замина, без той да знае за това, нали?
— Имаш ли пари?
— Около стотина лири, които баща ми остави на мен и на Лани.
— И Лани ли ще замине с теб? — Жозет сама отговори на въпроса си. — Разбира се, че ще дойде с теб. — Гласът й се изпълни с тъга. — Така свикнах с вас двете. Ще ми липсвате…
— И ти ще ни липсваш.
— Наистина ли?
Каси закима.
— Наистина. Но трябва да замина.
— Трудно е да се влезе във френските пристанища. Малко са корабите, които с готовност поемат риска. — Жозет се намръщи. — А и как ще успеете да уредите заминаването си? Съмнявам се, че ще можете да напуснете дори Морланд без разрешението на Джеърд.
Каси загрижено поклати глава. И без това й беше трудно да свикне с мисълта, че обича Джеърд. Нямаше да може да се справи с нищо друго.
— Ще мисля за това по-късно. А сега ще си легна. — Тя отново тръгна по стълбите. — Ти също трябва да си легнеш.
— Ами паспорти? — Жозет я последва. — Мисля, че трябва да останете тук.
Каси поклати глава.
— В такъв случай и аз трябва да дойда с вас.
— Какво!
Каси се обърна и я погледна изненадано.