Но беше възможно тя да не успее да се прибере до падането на нощта, а може би и до по-късно, ако вятърът не беше попътен. И така, той щеше да бъде принуден да чака и щеше да полудее от тревога.
Трябваше да се занимава с нещо. Обърна се и тръгна към вратата на конюшнята.
— Ще наредя да приготвят багажа ни. Ще кажа на мисис Блейкли да опакова дрехи за Каси и Лани. Не може да са взели много багаж на онази лодка.
Джеърд гневно крачеше из двора. Беше малко след осем сутринта, но слънцето весело грееше. По небето нямаше нито едно облаче. Дано вятърът да бъде попътен. Господи, нека те всички бъдат в безопасност.
— Знаеше, че това ще се случи — каза Брадфорд тихо.
— Не знаех, че ще стане по този начин.
Сега разбра, че нарочно е избягвал да си спомня поради каква причина Каси беше тук. Времето в Морланд като че ли беше спряло. Не искаше да си спомня за Девил, защото това би означавало да си спомня, че Каси не би му принадлежала никога.
Но тя му принадлежеше. Тя беше негова.
— Те са умни жени — каза Брадфорд — Ще внимават много.
— Това утеха ли трябва да бъде? — Джеърд го изгледа свирепо.
— Не, мъча се сам себе си да утеша. Наистина, в този момент не давам пукната пара за твоите чувства.
Джеърд погледна Брадфорд в очите. За първи път забеляза колко изпито и бледо е лицето му. По всяко друго време би изпитал съчувствие към него, но не и сега.
— Защото мислиш, че вината е моя?
— Не, ти не можеш да престанеш да преследваш Девил. Но и те не могат да се откажат от спасяването му. — Той се усмихна горчиво. — Съдба, моето момче.
Съдба. Джеърд нямаше да спори с него, както беше постъпил последния път. За първи път в живота си почувства, че няма никаква власт над събитията Като че ли беше увлечен от силен водовъртеж и беше съвсем безпомощен.
— Моля за извинение, ваше благородие — мисис Блейкли излезе да ги посрещне на вратата, — но преди няколко минути се получи съобщение. Ето го. — Тя им подаде един плик. — Пратеникът каза да ви го предам незабавно.
— Благодаря, мисис Блейкли. — Той взе плика и я освободи. — Имам няколко задачи за вас. Моля ви, елате в библиотеката след четвърт час.
— Разбира се, ваше благородие.
Той счупи печата, разкъса плика и набързо прегледа писмото. Когато свърши, беше пребледнял.
— Какво има? — Разтревоженият поглед на Брадфорд не се отделяше от лицето му. — За Бога, от кого е писмото?
— От нашия човек.
Когато се спусна мракът, лодката на Жозет влезе в малкото пристанище. Джеърд вече беше на дока и чакаше завръщането й. Лицето й издаваше силна умора.
— Трябваше да го направя. Те имаха нужда от мен — извика тя, когато видя Джеърд с фенер в ръка.
Скочи от лодката и я завърза. Едва тогава се обърна към него.
— Няма нужда да ми се караш.
— Нямам намерение да ти се карам.
— Нямаш ли? — попита тя недоверчиво. — Значи проявяваш много голямо разбиране. Не мислех, че си способен…
— Къде са те?
— Във Франция.
Джеърд си пое дълбоко дъх.
— Жозет, опитвам се да бъда търпелив с теб. Къде по-точно във Франция?
— Знаеш, че не мога да ти кажа това. Те ми се довериха. Няма да бъде честно.
— Нима ще бъде честно да позволиш да им прережат гърлата и да ги хвърлят в Сена?
Очите й широко се разтвориха.
— Какво!
— Ще бъде ли честно?
— Не, разбира се, че не, но те няма… — Тя се намръщи. — Опитваш се да ме изиграеш ли?
— Опитвам се да ти кажа, че може би си ги отвела на място, където ще намерят смъртта си.
— Знам, че съществува опасност, но Каси трябва да намери баща си — и добави предизвикателно: — Преди да си го намерил ти.
— Шарл Девил е мъртъв.
Тя го погледна шокирана.
— Откъде знаеш?
— Получих съобщение от моя човек в Париж тази сутрин. — Усмихна се горчиво. — Тази сутрин кореспонденцията ми е изпълнена само от лоши новини.
— Тази новина не би трябвало да бъде неприятна за теб. Ти го искаше мъртъв, нали?
— Не исках да бъде убит от Раул Камбре. Исках той да ме заведе до Камбре.
— А нима не го е направил? Откъде тогава твоят човек ще знае, че Камбре го е убил?
— Като е проследил Камбре. Той наблюдаваше един художник, Жак-Луи Давид, който изтичал направо при Раул Бонил, след като бил посетен от мъж, когото моят човек е сметнал за Шарл Девил. Бонил се срещнал с Девил една вечер в някакво кафене близо до Сена. Тази е била последната среща на Девил на земята.
Жозет потрепери.
— Сигурен ли си?
— Моят човек е сигурен.
— И този Давид има нещо общо с това?
— Той познава Раул Бонил. А моят човек почти е сигурен, че Бонил е Камбре. Прекалено много се интересуваш от този Давид.