Жозет го погледна в очите.
— Истината ли ми казваш? Не се ли опитваш да ме измамиш, за да предам Каси и Лани?
— Нима съм те лъгал някога?
— Не. — Тя навлажни устни. — Но този път е различно. Знам, че винаги си мразил Девил.
— Искаш ли да видиш писмото, което пристигна от Франция тази сутрин?
Тя срещна погледа му и бавно поклати глава.
— Не, но трябва да бъда сигурна.
— Те споменаха ли за този Давид?
Тя кимна.
— Говориха за него на лодката. Каси каза, че баща й ще отиде първо при него. Тя също искаше да се срещне първо с него, когато стигнат в Париж.
— Господи!
— Мислиш, че той ще каже на Камбре?
— Няма никакво съмнение. — Той стисна здраво устни. — А Камбре не иска да бъде открит. Той вече е убил един човек, за да предотврати това.
— Но Каси не иска да намери никого другиго, освен баща си.
После, когато обмисли нещата, Жозет бавно кимна.
— Но едното следва другото.
— Както след деня идва нощта. Знаеш ли къде имат намерение да отседнат?
— Те самите нямат представа. Пансион близо до жилището на Давид…
Той се обърна и закрачи по дока. Жозет подтичваше след него.
— Къде отиваш?
— Къде мислиш, че отивам? В Париж. Брадфорд вече ме чака на кораба.
— Искам да дойда с теб.
— Оставаш тук.
— Обвиняваш мен за това, че те са в опасност. Е, може би си прав и вината е моя, но на мен цялата тази омраза ми се вижда особено погрешна. Не знаех, че ще се случи така…
— Знам, че не си знаела. — Той я погледна уморено. — Не те обвинявам. Може би Брадфорд е прав и просто такава е съдбата ни. Но не искам ти да бъдеш изложена на опасност в Париж. Ще останеш тук и ще се грижиш за Капу и Моргана. Каси няма да ти благодари затова, че си оставила конете й на грижите на момчетата от конюшнята, нали?
— Не, предполагам, че няма да ми е благодарна. — Бръчки набраздиха челото й. — Но не обичам да ме изоставят. Ще се страхувам за теб.
— Добре. Значи, отсега нататък, може би първо ще размислиш, а после ще действаш.
— Не си особено мил.
— Точно сега не съм способен на това. — Крачките му станаха по-широки, когато наближиха конюшнята. — Много се страхувам. Да не дава Господ някога през живота си да бъдеш толкова уплашена, колкото съм аз сега.
— Ти се страхуваш? — Тя се отказа от опитите си да върви в крак с него и извика иззад гърба му: — Не знаех, че има неща, от които се страхуваш, Джеърд.
— Тогава се наслаждавай на новото за теб преживяване. Аз със сигурност не съм във възторг от него.
И той изчезна в конюшнята.
— Съжалявам, мадмоазел. — Давид дари Каси с една наистина очарователна усмивка. — Съжалявам, но не съм имал удоволствието да подновя запознанството си с вашия баща. Всъщност това не е изненадващо, тъй като ние двамата и без това не се познавахме достатъчно добре.
— Но затова пък познавате много добре Раул Камбре — каза Лани. — А ние имаме причина да вярваме, че Шарл иска да намери Раул Камбре.
— Невъзможно — въздъхна Давид. — Уви, аз и Раул се разделихме и се отдалечихме един от друг, след като баща ви замина за Таити. Раул винаги е бил саможив.
— Значи нямате никаква представа къде може да е той? — попита Каси.
— Ни най-малка. — Погледът му бързо се отмести към Лани и той промени темата. — Вие сте много красива. Рисувал ли ви е Шарл някога?
— Не, Шарл рисуваше само пейзажи.
— Много голяма грешка. През цялата си кариера съм нарисувал само един пейзаж. Дълг на художника към самия него, както и към обществото, е да отразява живота. Всички държавници във Франция искат да нарисувам портретите им.
— Това е голям късмет за вас — каза Лани с безизразно лице и сух глас.
— Не късмет, а гений. Или поне така ми казват. Дори Наполеон оценява моя…
— Щом баща ми все още не е влязъл в контакт с вас, значи скоро ще го направи — прекъсна го Каси. — Ще ни съобщите, когато това стане.
— Моля ви — намеси се Лани, като по този начин превърна нареждането в молба. — Това е много важно за нас, мосю.
— Той няма да дойде при мен — каза Давид. Беше станал раздразнителен. — Вече ви казах, че няма да дойде при мен. Аз съм много зает човек. Защо вие всички ме безпокоите… — Той не довърши. С усилие успя да наподоби усмивка. — Щом сте живели с приятеля ми Шарл, трябва да разберете моето нетърпение. Художниците обръщат внимание единствено на нуждите на душата. Те не се интересуват от света.
— Освен ако Наполеон не ви помоли да се върнете в същия този свят — сухо отбеляза Каси, Изправи се и тръгна гордо към вратата. — Ще чакаме съобщение от вас.
Лани последва Каси и я настигна при вратата.
— Благодарим ви, че ни отделихте от ценното си време, мосю.