За голяма изненада на Каси, по бузите на Лани плъзна червенина.
— Не съм ти дала право да се тревожиш за мен.
Той се усмихна.
— Ах, аз отдавна се мъча да заслужа това право.
— Луда ли си? — Очите на Джеърд гневно просветнаха. — Защо последвахте Давид до дома на Камбре?
— Откъде… Камбре е бил наблюдаван?
— От наш човек, Валбо. — Той я сграбчи за раменете. — Трябва да стоите по-далече от Камбре, чуваш ли ме?
— Чувам те — Тя кимна, за да подчертае, че го е чула. — Това не означава, че ще ти се подчиня.
— Валбо може и да му е казал къде да я намери, но откъде знаеше, че са проследили художника?
— Откъде знаеше, че ще отидем при Давид?
— Жозет.
Тя го погледна недоверчиво.
— Това не е вярно. Тя не би ни предала.
— Направи го, за да спаси живота ви.
Тя отново поклати глава.
— Не ти вярвам. Нищо не би могло да я накара…
— Тя знаеше, че това повече няма значение.
Изражението на лицето му се промени. Вместо да стискат раменете й, ръцете й започнаха да ги галят.
— Знаеше, че вие няма какво повече да търсите тук.
— Какво говориш? Татко ми е тук.
— Не, вече не. По дяволите, аз съм последният човек на земята, който би искал да ти съобщи това.
Тя се вцепени.
— Да ми каже какво?
— Той е мъртъв.
Тя продължи да го гледа втренчено и недоверчиво. Той рязко каза:
— Баща ти е мъртъв, Каси.
Завладяха я едновременно и болка, и ужас. Залюля се, все едно попадна в силна буря Затвори очи.
— Ти си го убил? — прошепна тя.
— Не! — Той я притисна до гърдите си, като внимателно придържаше главата й. — Камбре го е убил.
Болката беше толкова силна!
— Откъде знаеш?
— Получих писмо от моя човек, преди да тръгна от Морланд. Камбре се срещнал с баща ти преди около седмица в едно кафене близо до Сена. Останали в кафенето повече от два часа и разговаряли. Отначало изглеждало, че разговорът е сърдечен. Когато излезли от кафенето, Валбо ги последвал. Било много късно, а те вървели по една безлюдна улица, която следвала извивките на Сена… — Той направи пауза. — Не би искала да чуеш останалото.
— Напротив, искам.
Трябваше да отстъпи назад, да се отдалечи от него, но ръцете му предлагаха единствената утеха, която можеше да намери.
— Искам да чуя всичко.
— Завили зад ъгъла и за малко се скрили от погледа на Валбо. Когато той завил зад ъгъла, видял как Камбре мъкне тялото на баща ти към реката.
Тя потрепери, бяха прекосили много пъти тази река, откакто бяха в Париж.
— Било ли е тялото му… намерено?
— Не, още не са го намерили. Казват, че това не е нещо необичайно.
Татко — загубен… Само тази река би могла да му бъде гроб…
— И няма да ти се наложи ти самият да извършиш убийството — каза тя. — Сигурно за теб е било голямо разочарование.
— Каси… — Гласът му беше станал дрезгав от болката, която изпитваше.
— Гласът ти звучи така, като че ли си ядосан. Не знам защо. Точно това искаше, нали? — Най-сетне събра сили да го отблъсне. — Той е мъртъв.
— Какво искаш да кажа? — Лицето му изразяваше силно страдание. — Господи, не искам да те наранявам още повече.
— Той е мъртъв, а точно това искаше ти.
— Престани да го повтаряш.
— Защо да престана да говоря истината? — Думите излизаха на пресекулки от устата й, а по бузите й се стичаха сълзи. — Затова беше всичко. За смъртта. — Ужасни, страшни думи. Тя отново каза: — Смърт.
Той направи крачка към нея.
— Не ме докосвай. Откъде да знам дали Камбре го е убил? Може и ти да си го направил.
Той пребледня.
— Искаш ли да видиш писмото на моя човек?
— Писмо, което и ти самият може да си написал. Каза, че искаш пак да ме имаш в леглото си. Ако си убил баща ми, това никога не би се случило и ти добре го знаеш.
— Не съм го убил. Не мога да отрека, че когато те видях за първи път, имах това намерение. Не мога да отрека, че можех да го извърша дори сега, ако го бях намерил преди Камбре. От дълго време го мразя и не знам какво бих могъл да направя. — Произнасяше думите много отчетливо. — Но не съм го убил, Каси.
Тя искаше да му вярва. Разбра го и се отврати от себе си. Той беше мразил баща й, а тя все още го обичаше и искаше да му вярва. Беше готова да се разболее при мисълта, че дори след като баща й е мъртъв, тя продължава да извършва предателство спрямо него.
— Върви си.
Тя се втурна покрай Брадфорд към мястото до прозореца, където седеше Лани. В очите на Лани светеха сълзи. Тя протегна ръце към Каси, Каси се хвърли в прегръдките й. Двете едновременно даваха и получаваха утеха. Лани беше обичала баща й. Разбираше болката й. Чуха тихия глас на Брадфорд да казва над главите им: