— Той казва истината, Каси.
Но Брадфорд обичаше Джеърд, следователно на него също не можеше да се вярва.
— Ще се върнем сутринта — каза Джеърд. — Надявам се дотогава да си разбрала, че не бих могъл да те лъжа. Не се тревожете за безопасността си. Моите хора ще стоят на пост пред пансиона и ще чакат Камбре. Той е нисък и има шкембе. Ако някой непознат се приближи към вас, изтичайте при Валбо.
Каси не отговори. Джеърд изруга тихо и извика Брадфорд:
— Хайде, да тръгваме.
— Чакайте — каза Лани. — Къде отивате?
Джеърд не отговори веднага.
— Валбо ще ни осигури легла в пансиона, където живее.
— Но вие няма да ги използвате. Вие отивате да убиете Камбре — каза Лани — Не тази вечер. Не искаме смърт тази вечер. Имаме си достатъчно мъка вече.
Джеърд мълчеше.
— Чуваш ли ме? Никакъв ужас повече. Никакво насилие. Нека тази вечер оплачем Шарл.
— Добре — съгласи се Джеърд. — Но не давам обещания за след тази нощ.
— Ако този звяр е убил Шарл, няма да те моля да сдържаш ръката си. Оставете ни сега.
— Лани, ще остана, ако имаш нужда от мен — каза Брадфорд.
— Нямаме нужда от вас — каза Лани студено. — Вие няма да оплаквате Шарл.
Брадфорд въздъхна. Чуха как тежко прекоси стаята. Вратата се затвори след двамата мъже.
— Лани… — прошепна Каси.
— Шшш, знам. — Лани я прегърна здраво. — Първо ще оплачем загубата си, а после ще си спомним Шарл.
— Ще си спомним?
Нима Лани можеше да мисли за нещо друго в този момент?!
— Не, не това искам да кажа. Ще си спомним хубавите мигове, които сме преживели с него и моментите, когато сме го обичали най-силно. — Лани я целуна по челото. — Това ще ни помогне да преодолеем болката.
— Аз не мога… да говоря точно сега.
— Да, можеш. Аз ще започна първа, а ти ще се включиш после. — Сълзите се стичаха по бузите й, а гласът й трепереше. — Но не веднага. И аз не мога да говоря точно сега.
Едва няколко часа по-късно сълзите пресъхнаха и Лани започна да говори.
— Знаеш ли, че срещнах Шарл на брега в деня, когато умряха майка ми и баща ми?
— Не.
Каси никога не беше задавала въпроси за обстоятелствата, при които Лани беше свързала живота си с неговия. Отначало беше много разгневена, а после се чувстваше така, като че ли Лани беше с нея от самото й раждане.
— Твоите родители са умрели заедно?
— Бяха убити по време на урагана. Един клон падна върху колибата ни. Ние много се обичахме и аз бях изпълнена със силна мъка — такава, каквато изпитваме и сега. — Тя погледна през прозореца, но очите й нищо не виждаха. — Шарл беше чул за тяхната смърт и дойде при мен. Той не познаваше нито мен, нито тях, но видя, че оплаквам някого. Остана при мен целия ден и ми говореше нежно. Държеше ръката ми, за да ме утеши. Клара непрекъснато твърдеше, че той желае само тялото ми, но онзи ден той искаше да ми даде нежност и утеха. Идваше при мен всеки ден в продължение на месец и постепенно излекува мъката ми. Винаги съм била благодарна, че ме дари с онези дни. Реших да му дам нещо в замяна. Беше шокиран, беше изпълнен със срам, когато го съблазних. Все мърмореше, че съм само едно дете. А всъщност той беше дете. Той се нуждаеше от любов и грижи. — И простичко завърши: — Той имаше нужда от мен.
— Да, винаги е имал нужда от теб.
— Той беше нежен и с теб — подхвана Лани.
Каси не се нуждаеше от повече окуражаване. Изведнъж осъзна, че иска да говори за татко си. И все пак нямаше определена случка, която да изпъква в съзнанието й. Просто си спомняше различни моменти, в които той беше особено нежен, спомняше си малките подаръци, които й беше правил. Спомни си колко много пъти я беше спасявал от злобата на Клара.
— Той ми даде Капу. Спомняш ли си онази нощ, Лани? Щяха да го убият, но аз нямаше да позволя това да се случи. Щях да го открадна и да избягам. Татко се опита да ме утеши, но аз не можех да престана да плача. Беше много ядосан, когато тръгна от къщи. Но когато се върна, водеше Капу. Беше дал на краля четири от най-любимите си рисунки и беше платил на шестима от воините на Камехамеха, за да доведат Капу до конюшнята. — Спомените се надпреварваха, миговете се връщаха. — Спомням си сутринта, когато мама умря. Тогава ти не беше при нас, но мисля, че щеше да харесаш мама. Тя винаги беше нежна и мила и обичаше татко повече от всичко на света. Татко плака, когато тя умря, но после дойде при мен, взе ме на ръце и ми каза, че тя е на небето при ангелите. Аз му повярвах, защото тя самата беше като ангел…
Спомените течаха като безкрайна река и за двете. Часовете минаваха. Когато най-после вече нямаше какво да си кажат, те се съблякоха и си легнаха на голямото двойно легло. Бяха изтощени.