Затича се, без да гледа към края на алеята. Тъмният коридор изглеждаше дълъг цели мили, а бягането по него — безкрайно като плаването през Ламанша. Сърцето й започна да се блъска в гърдите, дишането й стана болезнено. Подхлъзна се, почти падна, но успя да се задържи.
Изведнъж усети под краката си павета. Край на мръсотията. Слава Богу! Беше стигнала до една странична уличка. Спря под уличния стълб, за да си поеме дъх. Гърдите й се вдигаха и спускаха бързо. Мили Боже, тя самата миришеше почти толкова отвратително, колкото и онази мръсна алея. Изведнъж в съзнанието й изплуваха мисли за техния остров, където всичко беше чисто, където морето и небето бяха ясни и сини. Как ли въобще баща й беше живял години наред в тази мръсотия?!
Но сега баща й вече не беше между живите.
Потисна болката, която се съживи при тази мисъл. Губеше ценно време, след няколко часа щеше да се съмне. Жилището на Камбре не беше близо — налагаше се да прекоси почти целия град. А трябваше да стигне там, преди Джеърд да се е събудил.
Глава 15
Зората още не беше изгряла, когато Каси стигна до импозантната къща на Камбре. Прозорците бяха тъмни. Дори слугите не бяха още станали от леглата си. И двете обстоятелства бяха в нейна полза… Ако успееше да влезе.
Опита предната врата. Заключена.
Е, какво друго можеше да очаква?! Задачата не беше лесна. А когато влезе вътре, ще трябва да намери спалнята на Камбре, преди някой да е открил нахлуването й.
Ако счупи някой от прозорците, ще я чуят. Градината? Тя беше заградена с висока каменна стена. Точно заради непристъпната стена беше възможно някой да прояви небрежност и да остави задната врата или някой прозорец отворени.
Изглежда, тази нощ щеше само да се катери, помисли си тя мрачно. Сега щеше да й помогне това, че като деца с Лихуа прекарваха безкрайни часове в катерене по дърветата, за да берат кокосови орехи. Но тези прави и високи стени не бяха така удобни като наведените и разклонени дървета. Успя да достигне върха на стената след три опита.
Там се спря. Погледът й обхващаше сенчестите храсти и правилния четириъгълник на басейна. Никакъв звук. Никой не се виждаше. Пътеката, която водеше към задната врата на къщата, се намираше отляво и се виеше между групички от дървета.
Както винаги, слизането беше по-лесно от изкачването. Тя скочи от два метра височина и започна да тича по пътеката.
Някакви неясни очертания вляво.
Каси се спря, обзета от напрежение. Може би това, което беше усетила, въобще не беше движение. Беше доловила с крайчеца на окото си само някакво…
— Ако бях на твое място, не бих направил опит да се помръдна. В гърба ти е насочен пистолет.
Камбре. Не беше чувала този плътен дълбок глас от детството си, но не беше го забравила.
— Чаках те, мосю Валбо. Надявах се да дойде самото негово благородие, но той, изглежда, предпочита да изпраща подчинените си. — Камбре презрително изсумтя. — Аз бих предпочел някой пратеник, който не мирише така.
Валбо? Очевидно мъжките й дрехи го бяха заблудили, но откъде той знаеше за Валбо?
— Запали фенера — нареди Камбре на някого, който се намираше зад рамото му. — Нека да го разгледаме. Макар да се досещам, че не е особено приятен на вид.
Мили Боже, защо беше допуснала такава непредпазливост? Трябваше да изчака, след като се беше покатерила на стената. Трябваше да дебне и да се оглежда. Може би тогава щеше да забележи Камбре.
Но Каси не беше очаквала, че ще попадне в капан. Мислеше, че тя е нападателят.
Зад нея се запали светлина и освети храстите.
— Е, какво имаме тук? — прошепна Камбре.
Той бързо и сръчно я претърси и взе камата. — Какво изящно оръжие. Много по-безшумно от моя пистолет — Ръката му докосна дългата опашка коса, която стигаше до кръста й. — Не си спомням да са ми казвали, че Валбо има такива копринени къдрици. Обърни се.
Тя не се помръдна. Пистолетът се заби в плътта й.
— Съветвам те да ми се подчиниш. Имам причини да запазя живота на Валбо, но ти си никой за мен.
Тя се обърна с лице към него.
— Жена? Така си и помислих. Така, коя може да си ти? — Той се престори, че мисли. — Напоследък само две жени са се изпречвали на пътя ми. Мадмоазел Девил?
Тя не обърна внимание на насмешката в гласа му и остро каза:
— Искам да говоря с теб.
— И аз искам да говоря с теб. — Той отново изсумтя. — От разстояние. Спомням си те като прелестно малко момиченце, но ще трябва да проверя дали жената е станала така прекрасна, както детето обещаваше.
Той извика на мъжете, които все още се криеха в храстите.