— Боже мой, не съм чувал гласа ти да звучи толкова развълнувано от онази нощ, когато кралят заповяда да убият Капу.
— Погледни ме. — Дланта й се вкопчи в ръката му. — Не можеш да го направиш. Не виждаш ли, че Камбре само те използва? Ти не си като него. Ти не си убиец.
— Но аз всъщност съм убиец. — Гласът му беше тъжен. — Разполагах с много време за мислене, докато бях на борда на онзи американски кораб. През всичките тези години се опитвах да убедя сам себе си, че не съм виновен, защото не беше в моята власт да реша дали онези хора ще умрат, или ще живеят, но това беше лъжа. Аз ги убих.
Тя го погледна ужасена.
— Не може ти да си ги предал. Джеърд каза, че баща му се е обърнал към теб, защото ти си спасил семейството на някакъв друг аристократ.
— Това беше, преди да ме завладее треската. Ти не знаеш какво беше това. Беше… опияняващо. Всички мъже носеха на шапките си кокардата на революционерите. Всички имаха какво да разказват. Ние седяхме по кръчмите и говорехме само за новата република, за Марат и Дантон. Рисувахме героите и пеехме Марсилезата. Тогава, една нощ, Раул дойде и ми каза, че трябва да помогна на републиката. А това беше дълг на всички революционери. Комитетът по Обществената безопасност бил открил, че съм помогнал на семейство аристократи да избяга, но щели да ми простят. Трябваше само да докажа своята преданост към републиката, като им съобщя, когато отново ме помолят за помощ. — Той се усмихна тъжно. — Имах съпруга и дете. Това изглеждаше единственото правилно решение. Раул беше много убедителен. Обеща ми, че всички аристократи, за които ще съобщя, ще бъдат съдени честно и ако ги сметнат за невинни — ако те не са навредили на републиката, — само ще ги лишат от именията им.
Тя го погледна недоверчиво. Не можеше да повярва, че баща й е толкова наивен.
— И ти му повярва?
Той простичко каза:
— Бях млад и бях завладян от опиянението на онези дни.
— Но не само дукът и неговата съпруга са били изпратени на гилотината. Бащата на Джеърд е бил убит от хората на Камбре.
— Раул ми каза, че е изпратил Джеърд, баща му и бебето на дука на кораба, придружени от охрана. За нещастие, по пътя те били нападнати от разбойници и бащата на Джеърд бил убит. — Той най-после се обърна и я погледна. — Знам, трябваше да подложа на съмнение думите му, но ми беше по-удобно да не го правя. И двамата знаем, че обикновено се нося по течението и че не обичам да предприемам каквото и да било.
Тя се почувства зле. Как отчаяно се беше вкопчила в надеждата, че Джеърд е сбъркал. И все пак не беше изненадана, което означаваше, че някъде дълбоко в себе си е знаела, че и тази вероятност съществува.
— Надявах се никога да не видя този твой поглед — каза той тъжно. — Не ме мрази, Каси.
Не, той не беше лош. Беше само слабоволев и заблуден. Искаше му се да загърби злото, което беше сторил.
— Не те мразя.
Тя се сгуши в прегръдката му и отпусна глава на гърдите му. Въпреки онова, което бе сторил преди толкова много години, той беше неин баща. Скъпите спомени, които тя и Лани бяха съживили само преди няколко часа, ясно й показваха, че той си остава неин баща.
— Дори не мога да те мразя.
Ръцете му я стиснаха по-здраво, а после той я пусна и дори я отблъсна от себе си. Усмихна се.
— Наистина се радвам на този жест, който показва привързаността ти към мен, но не мога нито миг повече да понасям тази отвратителна миризма. Трябва да видя защо слугите още не са донесли ваната. — Той тръгна към вратата. — А когато се върна, ще трябва да измислим разумна причина за твоето идване тук и особено за това, че знаеш за онова малко представление. Не трябва да оставяме Раул да си мисли, че си предател.
Когато стигна до вратата, той се спря и я погледна през рамо.
— С Данемон ли дойде до Париж?
— Не, дойдох с Лани.
— Тогава ще ми кажеш ли откъде знаеш?
Тя прехапа долната си устна. Какво можеше да му каже? Можеше ли да му разкаже за онези нощи на борда на „Джоузефин“? Можеше ли да му каже, че страстта беше прераснала в любов? Можеше ли да признае, че е влюбена в неговия враг?
— Не мога да ти позволя да го убиеш.
Той я погледна изпитателно.
— А, ето значи какво е станало. Съдбата приготвя чудесни изненади за нас, смъртните. Камбре може би има по-голям късмет, отколкото му се струва. Ако Данемон също е влюбен в теб, той ще падне в капана.
Завладя я паника.
— Той няма да ме последва. Не знае, че съм тук. Освен това пет пари не дава за мен.
— Невъзможно. — Той й се усмихна нежно. — Ти си рядко срещана и прекрасна жена, Каси. Един мъж трябва да бъде глупак, за да не те обича. А Данемон не е глупак.