— Колко спокойно ми казваш всичко това.
— Поне един от нас трябва да разсъждава. — Той отвори вратата на каретата. — Не съм сигурен, че ти можеш да мислиш в този момент.
Джеърд се опита да потисне паниката.
— Ще видим какво е положението и ще…
— Вие ли сте господин дукът?
Джеърд се вцепени и бавно се обърна, за да види мъжа, който изпълзя от сянката.
— Колко очарователно изглеждаш. — Раул й се усмихна, седнал начело на масата, докато баща й заемаше мястото си до нея — Дамата, която последна облече тази рокля, не беше и наполовина толкова хубава.
— Не, аз въобще не съм очарователна. — Каси погледна с безразличие морско зелената рокля, която слугите бяха внесли в стаята й ведно с ваната. — Защо твоята гостенка не е взела и роклята си със себе си?
— Аз бях недоволен от нея. Когато тя си тръгна, й позволих да вземе само дрехите, които са на гърба й. — Той посочи към купата с отбрани плодове. — Предполагам, че нямате нищо против да си сервирате сами? Наредих на слугите да се приберат по стаите си и да останат там.
— Защо? — попита баща й. Беше изненадан.
Камбре не обърна внимание на въпроса му, а отново се обърна към Каси.
— Знаех, че роклята ще ми потрябва някой ден. Човек никога не знае кога ще бъде посетен от друга дама, която ще се окаже по-сговорчива. — Той се усмихна. — Кажи ми, негово благородие намира ли те за сговорчива?
— Раул! — намръщи се баща й — Това е моята дъщеря.
— Всяка дъщеря може да бъде курва.
Язвителната грубост на думите му вледени Каси. Камбре продължаваше да се усмихва, но очите му бяха студени и гледаха особено внимателно. Играта на котка и мишка беше свършила. Той атакуваше и Каси с облекчение разбра, че точно това беше очаквала.
— Аз не съм курва. — Тя срещна погледа му. — И мисля, че негово благородие не би казал, че съм сговорчива.
— Но той ти е казал…
— Че баща ми е мъртъв — довърши тя. — Да.
— И те е изпратил да търсиш отмъщение?
— Той не може да ме изпрати никъде. Дойдох, защото така пожелах аз.
— Може и да вярваш, че си постъпила според волята си, но един умен мъж може да дърпа конците толкова умело и недоловимо, че куклата дори да не усети това.
— Както правите вие?
Той кимна.
— Аз съм истински майстор на изкуството. — Той пъхна резенче портокал в устата си. — Е, щеше ли да ме промушиш с онази красива кама?
— Вероятно.
Той се засмя приглушено и се обърна към баща й.
— Тя е доста смела. — Усмивката му изчезна. — Мисля, че ти имаш още една причина да искаш да унищожиш нашия стар враг. Очевидно, той е отнел честта на дъщеря ти.
— За мен не е очевидно — отговори баща й.
— Е, защо не попитаме самия него? — Той се изправи на крака. — Той чака в библиотеката.
Сърцето на Каси подскочи в гърлото й. Погледът на Камбре не се отделяше от лицето й.
— Какъв ясен отговор — каза той нежно. — Мисля, че ти лъжеш. Мисля, че негово благородие те смята за особено сговорчива.
Тя отчаяно се опита да изтрие всякакъв израз от лицето си.
— Това е номер. Той не може да е тук.
— Разбира се, че може. Изпратих да го повикат, когато ви оставих тази сутрин.
— Но не ми каза — отговори баща й и бавно се изправи. — Не бива да имаш тайни от мен, Раул.
— За нещастие, ти обичаш това малко нежно същество, а аз се уморих да чакам в осветената от луната градина появяването на мъжа. Помислих, че ще стане много по-бързо, ако привлека мухата в паяжината. — Той се обърна към Каси. — Казах му да дойде веднага и то невъоръжен, или ще ти прережа гърлото. Не бях сигурен дали е достатъчно влюбен в теб, за да дойде тук, но бях приятно изненадан.
Гърлото й беше пресъхнало.
— Невъоръжен? Той не би го направил. Аз не означавам нищо за него. Той би предпочел да запази живота си.
— Тогава той е необикновено галантен. — Камбре тръгна към вратата. — Искам да приключим с всичко това. Доведи я, Шарл.
— Аз сама ще дойда. — Тя бутна стола си назад и го догони.
Все едно сънуваше кошмар. Джеърд беше паднал в капана и вината беше нейна. Той щеше да умре. Не, тя нямаше да позволи това да се случи.
Камбре отвори вратата на библиотеката и отстъпи настрани.
— След вас, мадмоазел. Не искаме негово благородие да се тревожи за вашата безопасност по-дълго, отколкото е необходимо. Ще бъде твърде нелюбезно от наша страна.
Джеърд беше седнал на един стол с лице към вратата. Застина, когато я видя на прага.
— Добре ли си? Той не те е наранил?
— Не биваше да идваш — прошепна тя. — Защо дойде?
— Нямах избор. — Джеърд се усмихна. — Той имаше нещо, без което аз не бих могъл да живея.