Той докосна бузата й.
— Лани.
— Тя не е тук. Ще можеш да я видиш по-късно.
— Грижи се… за Лани. Аз… никога не съм го правил. Сбърках. Толкова много… пъти… греших.
— Шшш… Лани те обича. И аз те обичам.
— Щастлив съм…
Очите му се затвориха и тялото му потръпна.
Тя го люлееше нежно, а по бузите й се стичаха сълзи.
— Каси… — Ръката на Джеърд беше на рамото й. — Трябва да тръгваме. Някой може да е чул изстрела.
Тя прегърна по-здраво тялото на баща си.
— Аз няма да замина без него. Неговото място не е тук.
— Не съм искал да го правиш — каза той нежно. — Остани тук. Аз ще кажа на Брадфорд да изпрати тук някое купе.
— Губя го вече за втори път — прошепна тя.
Ръката на Джеърд стисна по-здраво рамото й.
— Ще се върна веднага — каза той.
Тя го гледа, докато излезе от библиотеката, а после втренчи очи в сгърченото тяло на Раул Камбре. Очите му бяха широко отворени и изхвръкнали от орбитите си. Смъртта не е била милостива към него, помисли си Каси.
Добре.
Обърна се отново към баща си. Неговата смърт също не беше лека, но лицето му беше спокойно. Изкупление, беше казал той. Нима беше получил опрощение? Надяваше се наистина да е така. Нека почива в мир, помоли се тя.
Прости му. Господи. Прости греховете му.
Глава 16
Джеърд уреди погребението на Шарл Девил, което се състоя на следващата сутрин. Беше погребан в едно селце в околностите на Париж. Той дори осигури свещеник, който да оплаче мъртвия.
Каси не плака на погребението. Стоеше вцепенена. Не можеше нито да говори, нито да мисли.
— Можем да останем тук, в селото, тази вечер — каза Джеърд, докато й помагаше да се качи в каретата. — Не е нужно да заминем веднага.
Тя предположи, че той се опитва да бъде мил. Не беше разбрал, че мъжът в гроба вече не е неин баща. Баща й беше някъде другаде сега. Тя уморено се отпусна на седалката до Лани.
— Искам да напусна това място.
Той я погледна изпитателно и кимна.
— Добре. Веднага тръгваме към крайбрежието. Обърна се и се качи на коня си. Каретата потегли и Лани постави ръката си върху ръката на Каси.
— Права си. По-мъдро е да продължим пътя си. Когато човек каже „сбогом“, не бива да се обръща с тъга назад.
Каси се усмихна тъжно.
— Те не разбират нашия начин на мислене и нашата вяра. Англичаните мислят, че трябва да се обличаме в черно и да плачем месеци наред.
— Може би Джеърд разбира повече, отколкото ти мислиш.
— Не ме интересува какво мисли той.
— Искаш да го държиш на разстояние. — Лани кимна. Както винаги, тя прекрасно знаеше какво става в душата на Каси. — Ти мислиш, че той няма да ти прости заради миналото и заради горчивината. Но вината беше на баща ти. Не твоя.
Но щеше ли той да може да я гледа, без да си спомня за баща й и за онази сцена в Данжо? Сега, когато тя беше приела, че баща й е виновен, й изглеждаше невероятно, че Джеърд ще може дори да я докосне.
— Дори той да забрави, за нас пак няма да има бъдеще. Аз не мога… Ще бъде… — Тя замълча, а после прошепна: — Аз не съм великодушна като теб, Лани. Не мога да заемам леглото му и да бъда вън от живота му. Искам всичко. Не бих могла да бъда любовницата на дука.
— Не, не можеш. — Лани стисна ръката й. — Ще кажа на Джеърд, че искаш да се приберем у дома.
Тя знаеше, че той няма да е съгласен с това. Не трябваше да застава на пътя му, а да стои по-далеко от него, да не му се мярка пред очите. Това нямаше да е толкова трудно. Както самата беше казала, английските обичаи изискваха дълго време за жалеене. Джеърд имаше репутация на човек, който не зачита мнението на обществото, но тези традиции им бяха втълпявани още от раждането им.
— Искам да замина незабавно.
Лани кимна.
— Така ще е най-добре и за двете ни. Нашето място не е сред тези хора.
Жозет ги посрещна, когато влязоха в двора на Морланд.
— Наред ли е всичко? Сърдите ли ми се? Трябваше да му кажа, Каси. Той каза, че ти си в опасност, а аз си помислих, че след като баща ти е мъртъв, трябва да се погрижим за теб…
— Не ти се сърдя.
Каси протегна ръка, за да спре потока от думи, който се лееше от устата на Жозет.
— Разбирам. Но съм много уморена и искам да си почина сега. — Тя тръгна по стъпалата. — Добре ли е Капу?
— Да.
Жозет започна да се изкачва по стълбите след нея, озадачена.
— Няма ли да отидеш да го видиш?
— По-късно.
Тя изчезна във вътрешността на замъка.
— Остави я сама известно време, Жозет — каза Лани. — Тя все още оплаква баща си. Погребахме го едва вчера.