Тя се обърна към Джеърд.
— Каси и аз говорихме след погребението. Време е да се върнем у дома. Ще се погрижиш ли да ни осигуриш билети за някой кораб?
— Не бъдете глупави — каза той грубо. — Аз самият ще ви заведа.
— Това не е необходимо.
— За мен е много важно.
— Тогава да не губим време. Тя има нужда да бъде заобиколена от познати неща и позната среда.
— Ще ми трябва поне седмица да уредя нещата си тук и да подготвя „Джоузефин“ за такова дълго пътуване.
— Тогава заеми се веднага.
Тя се обърна и последва Каси в замъка.
Джеърд остана загледан след тях, ръцете му здраво стискаха юздите. Не можеше да остави нещата така. Искаше той да утеши Каси. Искаше да я държи в прегръдките си и да й каже, че всичко отново ще бъде наред. Трябваше да направи нещо за нея.
— Размисли пак, момче — каза Брадфорд и скочи от коня си. — Търпение. Тя не е готова.
— Знам. — Той се плъзна долу от коня и даде юздите на Джо. — Не съм луд. — И той тръгна към конюшнята.
Жозет изтича след него.
— Къде отиваш?
— На езда.
— Може ли да дойда с теб?
Джеърд не искаше ничия компания. Чувстваше се така несигурен и раздразнен, както беше Капу, когато го вдигаха на борда на „Джоузефин“.
— Моля те — прошепна Жозет.
Той кимна недоволно. Жозет нямаше никаква вина за случилото се. А той познаваше болката, която изпитваш, когато останеш сам. Каси не го беше погледнала нито веднъж, откакто излязоха от библиотеката на Камбре.
— Хайде, ела.
— Мислиш ли, че Каси ще има нещо против, ако яздя Капу? Аз го извеждах на разходка, докато нея я нямаше.
Той поклати глава.
— Няма да има нищо против.
Господи, той завиждаше дори на Жозет. Каси не му беше позволила нито веднъж да язди жребеца. Нито веднъж не го беше допускала толкова близо до себе си, колкото допускаше Жозет. Между тях винаги съществуваше напрежение и недоверие. Дори когато двамата се изправиха срещу Камбре, между тях пак съществуваше недоверие.
— Ти каза, че ще отведеш Каси у дома й. Може ли и аз да дойда с теб?
Той поклати глава.
— Пътуването е прекалено дълго.
— Помислих си, че така ще ми отговориш. — Тя прехапа долната си устна. — Не искам те да си заминават. Не искам нито един от вас да заминава.
— Трябва да заминем. Нали чу какво каза Лани. — Тя изглеждаше толкова натъжена, че той я прегърна. — Ти ще имаш достатъчно работа тук. Ще трябва да помагаш на мисис Блейкли и на моите хора да се грижат за Морланд.
— Те ще се справят много добре и сами. Наистина искам да дойда с вас, Джеърд.
Той отново поклати глава. Тя въздъхна.
— Не бих могла да те убедя, нали?
Той докосна косите й с устни.
— Този път няма да можеш.
Тя сви рамене.
— Тогава няма и да се опитвам. — Отвори вратата на конюшнята и лицето й изведнъж грейна. — Поне не се налага да се връщам в училището. Сигурна съм, че ще намеря с какво да се забавлявам тук.
Джеърд също се усмихна.
— И аз съм сигурен в това. Господ да е на помощ на всички ни.
Миризмите, които се усещаха в тъмната конюшня, бяха до болка познати на Каси. Обикновено те й носеха успокоение. И сега облекчиха болката, която не стихваше в душата й, въпреки че от завръщането им в Морланд беше изтекла една седмица. Когато тя се приближи, Капу изцвили тихо.
— Здравей, момче — прошепна Каси и погали Капу по муцуната. — Радвам се да те видя. Не исках да те оставям сам толкова дълго време. Липсвах ли ти?
— Липсваш ми и сега — каза Джеърд.
Тя замръзна на място, когато се обърна и го видя да излиза от сянката.
— Какво правиш тук?
— Чакам те. — Той спря пред нея. — Минаха осем дни, но знаех, че най-накрая ще дойдеш тук. Чаках те всяка вечер. Ти можеш да избягваш мен, но не можеш вечно да страниш от Капу. Сигурно наистина си много отчаяна, за да не идваш дори при него.
Тя не отговори на укора му.
— Тъй като утре заминаваме, исках той да знае, че ще бъда с него.
— Той ще се чувства прекрасно. Този път с него в трюма ще бъде и Моргана. Каси, аз…
Тя бързо се обърна към жребеца.
— Толкова отдавна не съм била с него. Толкова много неща се случиха…
— Да. — Той замълча за миг, а после каза: — Аз убих човек, а твоят баща е мъртъв.
Направи крачка към нея. Гласът му преливаше от чувства, когато каза:
— Но сега ти знаеш, че аз не съм убил баща ти. Защо не искаш да разговаряш с мен?
— Нямам какво да ти кажа.
— Има много неща, които трябва да си кажем. Ти искаше да умреш, за да ме спасиш, а сега мислиш, че не заслужавам нито дума?!
— Трябваше да ти върна дълга. Ти не беше длъжен да идваш, когато Камбре те повика.
— Разбира се, че трябваше да дойда. Не можех да не дойда, също както не можех да спра да дишам. — Той я обърна с лице към себе си. — Престани да говориш на жребеца. Опитвам се да ти кажа нещо.