— Аз също се тревожа — тихо каза Лани — И няма за какво да съжаляваш. Разбирам.
Лани винаги разбираше другите.
— Връщай се в къщата — рязко рече Каси. — Нямаш нищо върху себе си, освен една тънка рокля, а навън е студено.
Лани покорно кимна.
— Върви и Бог да ти помага, приятелко моя.
Шарл не би могъл да се мери с този мъж, помисли си Лани, когато видя лицето на англичанина. Миг, след като отвори вратата, тя вече беше разбрала, че Джеърд Данемон притежава хладнокръвие, увереност и смелост, които са смъртоносни за другите. Тя и Каси бяха направили добре, като бяха взели всички възможни предпазни мерки.
— Съжалявам, че сте изминали толкова много път за нищо, ваше благородие. Шарл не е тук.
— И къде е той?
— Отиде с лодка до остров Мауи. Там има повече места, които може да нарисува.
— Наистина ли?
Изражението на лицето му не се промени, но в учтивия му тон се прокраднаха стоманени нотки.
— Чух, че бил доволен и от онова, което можел да нарисува тук — Погледът му се зарея към хълмовете и пътя, който водеше към вулкана Мауна Лоа, и той довърши мисълта си: — Или близо до вулкана.
— Той е човек на изкуството, а те никога не са доволни. — Тя започна да затваря вратата. — Сега, ако ме извините, имам задължения, които трябва да свърша. Желая ви щастлив и ползотворен ден. Ваше благородие.
— Чакай! — Той подпря вратата с крак. — Трябва да намеря…
Кой е този? — попита Клара и пристъпи към Лани. — Само ни безпокоят. Още един от онези езичници ли?
Не можеше да избере по-неподходящ момент за своето появяване. Лани се беше надявала, че ще успее да се отърве от англичанина, преди Клара да излезе от стаята си.
— Не, този е англичанин, но вече си заминава.
— Не, още не. — Данемон рязко и силно отвори вратата. — Имам още няколко въпроса. — Погледът му се премести върху Клара. — Аз съм Джеърд Данемон, дук на Морланд. А вие сте…?
— Аз съм Клара Кидмън, икономката тук. Вие нямате… — Тя не довърши изречението, а смръщи вежди. — Дук? Британски дук? Наистина?
Той кимна.
— Искам да разбера къде се намира мосю Шарл Девил. Разбрах, че е напуснал острова?
— Разбира се, че не е напуснал острова — отговори Клара. — Отново отиде при вулкана.
Студеният поглед на Данемон се отмести към Лани. Той тихо каза:
— Така ли? Сигурно не съм разбрал правилно.
Но може би скоро ще се върне. По-рано днес дойде пратеник на краля и дъщеря му отиде при него да му занесе съобщението.
Лани беззвучно скърцаше със зъби. Ядоса се, когато видя сянка на досада да преминава през лицето на Данемон.
— Може да го почакате тук — доста неохотно го покани Клара, за голяма изненада на Лани. Клара рядко предлагаше гостоприемство на някого.
— Не, не мисля, че ще го направя. Работата е спешна. — Той присмехулно се поклони на Лани. — Довиждане, дами.
За последен път тя се опита да го отклони от вярната следа.
— Планините са опасни за сам човек. Можете да се загубите.
— Не съм сам. Долу на пътеката ме чакат чичо ми и един водач. — Устата му се изкриви в злобна усмивка и той добави: — Но ви благодаря за загрижеността.
Тя го наблюдава как слиза по стъпалата на верандата, а после бързо крачи по пътеката, от двете страни на която растяха палми. Гледа след него, докато той се скри от погледа й.
— Не беше добро онова, което направи — измърмори тя.
— Точно това се очакваше от тебе — отговори Клара. — На езичника, който дойде тук посред нощ, каза къде може да намери мосю Девил, но излъга цивилизования британски джентълмен.
— Този джентълмен може да се окаже…
Тя прекъсна мисълта си по средата, защото разбра, че Клара не я слуша. Търпение, каза си. Когато дойде в тази къща, разбра с какво бреме се натоварва, но още тогава реши, че на всяка цена ще издържи и ще си носи товара.
— Не беше добро — повтори тя и прекоси верандата.
— Къде отиваш?
— Да работя в градината си. — Имаше нужда от успокоението, което й носеше ровенето в почвата. Това беше единственото нещо, в което Клара не се намесваше и срещу което не възразяваше, защото то осигуряваше пресни зеленчуци за трапезата. — Освен ако не съм ти необходима в къщата?
— Казах ти вече, че тук въобще нямаме нужда от теб.
Да, беше го казвала много пъти и по много по-груби начини. Но тя беше необходима на Шарл и на Каси, ето защо щеше да издържи срещу нападките на старата жена.
И тя коленичи в лехата със зеленчуците и отправи взор към планините. Вече беше почти пладне. Каси беше заминала преди много часове. Дали вече беше намерила Шарл?
Каси намери баща си едва по здрач. Беше рисувал мястото, което наричаше „Дъхът на Бога“, толкова много пъти, че тя дори не помисли, че може да се е върнал там, за да го рисува отново. Но той беше там, изправен пред триножника на най-високото място, откъдето можеше да обхване с поглед всички тези голи хълмове, над които от черната почва се издигаха облаци пара и се носеха като фантоми из въздуха.