— Татко!
Каси първо му махна с ръка и едва тогава внимателно прекоси скалистата ивица земя, която водеше до платото. Почвата навсякъде беше хлъзгава. Парата, която извираше от пукнатините в почвата, непрекъснато обвиваше черната лава. Още първия път, когато баща й я беше довел тук като дете, тя се беше уплашила от чудатостта на мястото. Тишината, нарушавана само от вятъра и свистенето на бликащата пара, изглеждаше много по-заплашителна от оранжево-червения огън в сърцето на вулкана. Винаги й се беше струвало странно, че баща й, който докосваше нервно дори гривата на Капу, се чувства съвсем спокойно в това загадъчно място. Когато стигна върха на платото, тя каза:
— Трябва да говоря с теб.
— Добър ден, Каси — разсеяно отговори баща й. — След малко ще мога да бъда с теб. Трябва да поставя светлосянката на тази вулканична скала. Виждаш ли как по нея проблясват водните капки? Наистина е много…
— Пратеникът стигна ли до теб?
— Пратеник? — Погледът му нито за миг не се отдели от платното. — Изпратила си пратеник? Не вярвам, че…
— Крал Камехамеха изпрати пратеника. Някой иска да те намери. Англичанин.
Четката на баща й спря по средата на движението, което беше започнала да прави.
— Англичанин?
— Кралят казва, че не вярва мъжът да представлява заплаха, но че трябва да знаеш за него. Той му казал къде се намира къщата ти, а също така, че обичаш да рисуваш край вулкана.
Баща й гледаше право напред.
— Името му?
— Данемон.
Баща й затвори очи.
— Мили Боже! — прошепна той.
Тя вече не се питаше дали Данемон е заплаха. Баща й беше изпаднал в ужас. Не го беше виждала уплашен от онзи ден в Марсилия, когато се бяха качили на кораба. Той направи крачка напред.
— Защо те търси?
Той отвори очи.
— За да ме убие — каза той безизразно. — Иска да ме убие.
— Но защо?
— Ръката на мъртвия — прошепна той. — Знаех си, че ще дойде. Такава е била волята Божия.
— Не е волята Божия — ядоса се тя. — За какво говориш? Бог няма да подтикне този мъж да те убие.
— Волята Божия — повтори той, а после поклати глава. — Не искам да умирам, Каси. Вършил съм лоши неща, но не съм лош човек. Не заслужавам да умра.
— Разбира се, че не заслужаваш. И не може да си направил нещо наистина грешно. Ще слезем долу, ще се изправим лице в лице с англичанина и ще му кажем…
— Не! — Той се обърна толкова рязко, че прекатури триножника. — Как мога да се изправя лице в лице с него? Какво мога да му кажа? Грешката не беше моя. Раул ми каза, че нищо няма да се случи и аз му повярвах. Поне си мислех, че му вярвам. Раул винаги и за всичко беше дяволски сигурен, а аз никога не се чувствах достатъчно уверен. Да, вината е на Раул.
Раул. Мъжът, който ги беше изпратил на пристанището, също се казваше Раул. Каси озадачено се намръщи.
— Тогава ще кажем на англичанина, че каквото и да се е случило, не ти си виновен.
— Той няма да ми повярва. Не и без доказателства. Няма да ме изслуша. Защо, мислиш, избягах? Чичото беше онзи, който разпитваше за мен, но знаех, че момчето ще дойде да търси отмъщение. Спомням си очите му… изгарящи, втренчени в мен. — Той вдигна от земята недовършената рисунка и тръгна надолу по склона. Бързаше толкова много, че се препъваше. — Трябва да изчезна. Трябва да се крия. Знаех, че ще дойде…
Каси тичаше след него.
— Но къде отиваш?
Той се спря и замаяно, като в несвяст, се огледа наоколо.
— Не знам. Трябва да има място…
— Ако мислиш, че те заплашва опасност, иди при крал Камехамеха. Той ще те защити. Англичанинът не означава нищо за него.
— Може би — несигурно рече той. — Не знам. Изглежда, не мога да разсъждавам.
Ако продължаваше да се щура наоколо в това състояние, Данемон щеше да пристигне, преди тя да е отвела баща си на сигурно място. Тя го хвана за ръката и го разтърси.
— Аз знам Слушай ме. Иди при краля и му кажи, че англичанинът представлява голяма опасност за теб. Той ще изпрати воините си да те отърват от него.
— Не мога да направя това. Не искам да цапам ръцете си и с неговата кръв.
— И? — Побиха я студени тръпки и тя попита: — Нима предпочиташ да се пролее твоята кръв? Ще се самоубия, за да не видя как ще се случи това.
Страхът изчезна от лицето му и то се озари от лека усмивка.
— Моята неукротима Каси! — Той нежно я погали по бузата. — Ти си моята по-добра част, нали знаеш. Но не си спомням досега да си била толкова вярна, войнствена и смела. Никога не съм бил добър баща, но винаги съм те обичал.