— По дяволите, нали извиках неговото име? Тя трябва да е знаела, че преследваме него.
— Предполагам, че Девил отдавна е избягал — промърмори Брадфорд. — Тя ни накара да я преследваме повече от двайсет минути.
Момичето простена и неспокойно замята главата си. Поне беше жива, с облекчение разбра Джеърд. Той отметна назад косата, която закриваше лицето. И замръзна.
— Какво не е наред? — попита Брадфорд.
— Това не е дъщерята на Девил.
— О, да! — Лакоа направи крачка напред. — Тя е. Познавам я. Тя е приятелката на моята сестра Лихуа. Това е Каноа, дъщерята на онзи, който рисува. — Той повдигна загрижено вежди. — Лихуа е много привързана към нея. А това не е добре.
— Не, не е добре — прошепна Джеърд.
Нищо в създалата се ситуация не беше добре. Нито нараняването на Каноа, нито неговата заблуда, нито бягството на Девил.
— Да я отнесем при Лани — каза Лакоа. — Тя ще знае какво трябва да се направи.
Лани сигурно беше полинезийката, която беше видял в къщата, любовницата на Девил, реши Джеърд. Лакоа беше прав. Къщата не беше близо, но беше по-близо от селото. Той провери раната на слепоочието на Каноа. Беше престанала да кърви, а и не беше много дълбока. Безсъзнанието й беше причинено от самото падане.
Той я взе на ръце и се изправи.
— Да вървим.
Брадфорд се намръщи.
— Сигурен ли си? До къщата има много мили. Може да направим лагер тук и да изпратим Лакоа за помощ.
— По-бързо ще стане, ако ние я занесем. — Той тръгна надолу по хълма. — Ти показваш пътя, Лакоа. Мракът по тези места е толкова черен, все едно сме в дъното на пещера.
Татко я носеше на ръце, притискаше я до себе си. Тя беше в безопасност. Мракът вече не я плашеше.
Не, не можеше да е татко. Не беше я носил на ръце, откакто беше малко момиченце. От времето, когато Клара му казваше, че глезенето ще я развали. Сигурно е някой друг…
Опита се да повдигне клепачи, но се отказа. Беше прекалено трудно.
— Аз ще я понося малко. Сигурно вече си се уморил.
— Ужасно съм уморен. Иска ми се да пусна да се търкаля по склона.
— Тогава защо не я оставиш? Още преди час ти казах, че ще е ужасно трудно да я носиш и ще ти коства голямо напрежение. Трябваше да направим така, както първо предложих.
Никакъв отговор, освен една тиха ругатня.
И двата гласа бяха дълбоки, мъжки, но нито един от тях не беше на татко.
Опасност. Имаше нещо, което трябва да си спомни…
Този път успя да вдигне клепачи. Е, този, който носеше фенера, беше Лакоа. Познаваше го от дете. Беше играла с него в селото.
— Лакоа — прошепна тя.
— Не говори. — Думите достигнаха до нея отчетливо. Като че ли вибрираха във въздуха.
Погледна нагоре и срещна погледа на мъжа, който я носеше. Сини очи, ясни и студени като езерните води в долината от другата страна на планината. Спомняше си тези очи, но не можеше да си спомни защо те я караха да изпитва такава несигурност.
— В съзнание ли е?
Тя видя още едно лице. Твърди черти, къдрава, прошарена коса, очи с цвят на силен чай. Ръцете я хванаха по-здраво.
— Едва ли може да се каже.
До нея достигна мирисът на тялото му — на мускус и обработена кожа. Мирисът също й беше познат… Защо не можеше да го свърже с образа на мъжа? Веднъж той беше близо до нея и й беше говорил, а думите му бяха смущаващи…
— Кои са… — прошепна тя.
Той я погледна. Очите му просветнаха като острие на нож. Светеха от гняв… и още нещо.
Тя затвори очи, за да прогони образа му. Не можеше да се справи с обърканите чувства, които присъствието му я караше да изпитва. Мракът бързо се спускаше върху нея и тя трябваше да концентрира усилията си да го държи далеч от себе си.
Само след няколко секунди битката беше изгубена. Мракът беше победил.
Още при първото почукване на Джеърд вратата се отвори.
— Какво сте й направили? — попита ги полинезийката, отчаяно впила поглед във фигурата на Каси. — Защо сте я наранили? Тя не ви е сторила нищо…
— Аз не съм я наранил. — Джеърд мина покрай нея и се отправи към дневната стая. — Тя сама се удари. Това проклето момиче падна по склона на планината и си удари главата.
— И вие нямате нищо общо с това? — саркастично запита Лани.
— Тя подскачаше по скалите в мрака Опитваше се да ни заблуди, че е Девил.
Той положи Каси на дивана.
— Предполагам, че това е дъщеря му?
Лани коленичи до Каси.
— Разбира се, че е дъщеря му.
Потвърждението й не го изненада, но се беше надявал, че Лакоа е направил грешка.
— Дойде ли в съзнание по пътя дотук? — попита Лани.
— Само веднъж. Но като че ли умът й беше объркан. Изпратих Лакоа и чичо си при крал Камехамеха, за да доведат лекар.