— Виждала съм много рани по главата и преди. Щом е дошла в съзнание, опасността не е много голяма. Сънят е лекарството, от което има нужда.
Лани го погледна:
— Шарл?
— Не го заловихме — Той я погледна право в очите — Но ще го заловим.
— За да счупите и неговата глава, нали?
— Аз не съм счупил… — Той си пое дълбоко дъх и се опита да контролира чувствата си — Нямам навикала чупя главите на момичетата, дори на тези, които го заслужават.
— Защото се е опитала да спаси живота на баща си.
Ръцете му се свиха в юмруци.
— Да, това не е престъпление, но е много глупаво. Можеше да умре.
Тя наклони глава и с любопитство го изгледа.
— Ти си загрижен за нея.
— Не съм загрижен Всеки, който е достатъчно глупав да рискува всичко заради мъж… Защо просто стоиш там на колене? Направи нещо! Поне измий кръвта от лицето й.
— Ще го направя — Тя направи кратка пауза и каза: — Ако искаш да помогнеш, дръж Клара настрани от мен. Ще ме чуе, а мисли, че никой, освен нея, не върши нещата, както трябва.
Клара? Той смътно си спомняше жената.
— Икономката? Много добре.
— Занеси Каси в нейната стая. Там ще се чувства много по-удобно.
Джеърд отново вдигна Каси и последва Лани по късия коридор. След като положи Каси на тясното легло, той отстъпи назад. Господи, тя беше толкова бледа!
— Сега излез от стаята — нареди Лани. — Тя ще се почувства объркана, ако види непознат, като дойде в съзнание.
Джеърд се колебаеше. Не искаше да си отива, дявол да го вземе.
— За теб няма място тук — В нежния глас на Лани се криеше студенина. — Ти си врагът, а аз не искам тя да се плаши, докато не е добре.
Разбира се, той беше врагът. Нима тази жена мислеше, че той го е забравил?
— Докато не намеря Шарл Девил, за мен тук ще има място. — Той се завъртя на пети. — Ще те оставя да правиш каквото искаш, но не забелязах Каноа да е обременена със страх.
Когато той затвори вратата след себе си, Клара Кидмън се появи в коридора.
— Какво става? — остро запита тя. — Какво правите тук?
Той отвори уста да отговори също толкова грубо, но после промени намерението си. Жената беше кисела като неузряло грозде, но в къщата на врагове не можеше да се държиш както и да е. В усмивката си той вложи цялата убедителност, на която беше способен.
— А, тъкмо идвах, за да ви разкажа всичко, мис Кидмън. Изглежда, сме изпаднали в отчайващо положение и се нуждаем от някой, който притежава вашата интелигентност, за да се справим с него.
Ароматът на лавандула, който се носеше от сапуна, и ароматът на джинджифил се смесиха и достигнаха до обонянието на Каси още преди тя да отвори очите си.
— Лани.
Красивото, спокойно лице на Лани. Лани, която обтриваше челото й със студена кърпа Всичко беше наред. Тя беше в безопасност, беше обградена с любов… После, още в следващия миг, разбра, че не всичко е наред, тъй като пулсираща болка затупка в слепоочието й.
— Боли ме главата — простена тя.
Лани се усмихна.
— Не е изненадващо, след като ти си положила доста усилия да я разбиеш. Боли ли те гърлото?
Тя преглътна.
— Малко.
— Успях да налея в него само малко вода. И това е всичко, което си приела през последните няколко часа.
Тя взе една чаша от масичката до леглото.
— Пий.
Не беше вода, а подправено със захар кокосово мляко, позна Каси. Май беше болна. Още от детството й, Лани винаги й даваше една и съща напитка, когато не се чувстваше добре. Беше измислила цяла история заради Клара, на която беше казала, че питието е горчиво, но е много лековито. Каси си спомняше как се бяха смели тайно, когато тя проявяваше неохота и не искаше дори да вкуси млякото. Устните й се извиха в усмивка и сега, но после чертите на лицето й застинаха.
— Каква отвратителна течност!
Лани премигна.
— Но то е полезно за теб.
Тя отпи още една глътка.
— Болна ли съм?
— Нима не помниш? Отишла си в „Дъхът на Бога“. Паднала си и си ударила главата си. Но не се тревожи, докторът беше тук само преди няколко часа и каза, че не е опасно. — Тя сбърчи нос. — Аз нямах нужда той да ми казва това.
„Дъхът на Бога“. Какво ли е правила там?…
Тя рязко се изправи до седнало положение.
— Татко!
— Лягай долу! — каза Лани. — Всичко е наред Поне така мисля аз. Англичанинът още не е намерил Шарл. Знаеш ли къде е той?
— Да.
Пренебрегвайки нареждането на Лани, тя отметна завивките и спусна крака на пода. Но трябваше да се хване за дюшека, тъй като главата й се замая. Когато пред очите й се проясни, тя внимателно и бавно легна и попита:
— Откога съм тук?
— Данемон те донесе късно миналата нощ. Сега е малко след обяд. Намерил те е да лежиш в безсъзнание в подножието на планината. Ударила си главата си в някаква скала.