— Аз няма да ти позволя да го направиш — гневно изсъска тя. — Баща ми има приятели тук. Дори кралят го обича.
— Но той обича много повече английските пушки, с които ще може да воюва срещу вожда от съседния остров.
Каси се беше надявала, че той не е успял да разбере това. Лани беше права, той беше много хитър.
— И ти ще му дадеш пушките?
— Да кажем, че съм съгласен на почти всичко, за да получа баща ти.
Мъртъв. Искаше да каже, че ще убие баща й, разбра тя и се почувства зле.
— Защо? Ти не го познаваш. Той е мил човек, който иска да живее спокойно и да рисува.
Погледът на Данемон беше безмилостен.
— Той е касапин и заслужава да бъде заколен на свой ред. — Обърна се и тръгна към вратата. — Връщай се в леглото и избий от главата си всички надежди, че ще успееш да отидеш при него. Моите хора имат заповед да попречат на когото и да било от вас да се измъкне.
— Значи е вярно? Ще бъдем затворници тук?
— Аз не бих използвал точно тези думи. Капанът е заложен. Ще видим колко те обича баща ти.
Тя гледа, докато вратата се затвори след него и потрепери.
Капанът е заложен. Това не трябваше да се случва. Трябваше да намери начин да се измъкне от къщата и да отиде до селото на Камехамеха.
Когато Джеърд излезе на верандата, Брадфорд вдигна поглед към него и го попита:
— Как е тя?
— Инати се — тросна се Джеърд и седна на стола срещу чичо си. — А иначе, бих казал, се възстановява доста бързо.
— Тя обича ли баща си?
— Да. — Джеърд си наля малко уиски. — Само Господ знае защо. Той явно я пренебрегва през по-голямата част от времето и я възпитава така, все едно е дивачка.
— Животът на диваците може да бъде и много приятен. — Брадфорд се облегна и вдигна чашата си. — А и за жените не е нетипично да обичат мъже, които не заслужават това, и на всичкото отгоре да им бъдат предани. Макар че повечето от тях не биха стигнали чак до такива крайности като нея. Тя сигурно е много смела. Аз не бих искал да бягам по онзи склон в тъмното — потрепери той.
Джеърд отпи доста голяма глътка.
— Общо взето, не беше чак толкова тъмно.
— За мен мракът беше достатъчно гъст. — Брадфорд наклони глава. — Ти все още си й ядосан. Защо? На нейно място и ти щеше да постъпиш така.
— Но не съм на нейно място. Моят баща не е касапин.
— Той също не беше ангел — тихо каза Брадфорд. — Джон беше смелчага, но си имаше своите недостатъци. Макар че ти беше само на тринайсет години, трябва да си разбрал, че той беше арогантен и проклет като дявол. Беше и женкар, много по-развратен дори от мен.
— Това не означава, че е трябвало да го убият. — Той пак отпи от чашата. — Беше в Данжо, за да спаси живота на няколко души, а Девил го предаде. — Ръката му стисна силно чашата. — Ти не беше там. Не видя как го нарязаха на късчета, иначе и ти щеше да се научиш да мразиш силно като мен.
— Може би. — Очите на Брадфорд изразяваха съчувствие. — Бих искал аз да съм този, който е бил свидетел на това, момче. Но не трябва да мразиш дъщерята заради греховете на баща й.
— Не трябва ли? — Той сведе очи към кехлибареното питие в чашата си. — Стой настрана, Брадфорд. Не искам да се бъркаш в тази работа. Тя е ключът, който ще ме заведе при Девил.
— А какво ще стане, ако не иска да ти сътрудничи?
— Ще направя онова, което трябва.
Брадфорд се намръщи.
— Това не ми харесва. У теб се е насъбрал прекалено много гняв.
Довърши брендито в чашата си и си наля още.
— Чаках прекалено дълго.
— Не бива да наказваш невинните наред с виновните.
— Само ако невинните помагат на виновните.
— Изглеждаш ми много по-ядосан на нея, отколкото на него.
Защото така трябваше да бъде, дявол да го вземе. Гневът, който изпитваше към Девил, беше студен и остър, подхранван през годините. Но гневът, който изпитваше към момичето, трябваше да бъде силен и горещ, непрекъснато поддържан. През последните двайсет и четири часа тя беше предизвикала в душата му гняв, съжаление, страх. Но и възхищение — такова, каквото не изпитваше дори към чичо си. Гневът беше безопасен. Ако се поддадеше на някои от по-нежните чувства, щеше да бъде изгубен.
Но страстта не беше нежно чувство. Тя можеше да бъде гореща, бясна и твърда като стомана.
Мисълта изникна бързо в съзнанието му. Ясно беше, че през цялото време се е таяла в главата му. Тя не беше дете, не беше забранено да проявява влечение към нея. Можеше да се протегне и да я вземе…
Господи, за какво мислеше? Коя друга можеше да бъде така недостъпна, като дъщерята на Девил? Той беше неин враг и не се преструваше, че е нещо друго. Отчаянието се върна и предизвика буря в душата му. Трябваше да прогони тези недостойни мисли.