Выбрать главу

— Аз няма да ти позволя да го направиш — гневно изсъска тя. — Баща ми има приятели тук. Дори кралят го обича.

— Но той обича много повече английските пушки, с които ще може да воюва срещу вожда от съседния остров.

Каси се беше надявала, че той не е успял да разбере това. Лани беше права, той беше много хитър.

— И ти ще му дадеш пушките?

— Да кажем, че съм съгласен на почти всичко, за да получа баща ти.

Мъртъв. Искаше да каже, че ще убие баща й, разбра тя и се почувства зле.

— Защо? Ти не го познаваш. Той е мил човек, който иска да живее спокойно и да рисува.

Погледът на Данемон беше безмилостен.

— Той е касапин и заслужава да бъде заколен на свой ред. — Обърна се и тръгна към вратата. — Връщай се в леглото и избий от главата си всички надежди, че ще успееш да отидеш при него. Моите хора имат заповед да попречат на когото и да било от вас да се измъкне.

— Значи е вярно? Ще бъдем затворници тук?

— Аз не бих използвал точно тези думи. Капанът е заложен. Ще видим колко те обича баща ти.

Тя гледа, докато вратата се затвори след него и потрепери.

Капанът е заложен. Това не трябваше да се случва. Трябваше да намери начин да се измъкне от къщата и да отиде до селото на Камехамеха.

Когато Джеърд излезе на верандата, Брадфорд вдигна поглед към него и го попита:

— Как е тя?

— Инати се — тросна се Джеърд и седна на стола срещу чичо си. — А иначе, бих казал, се възстановява доста бързо.

— Тя обича ли баща си?

— Да. — Джеърд си наля малко уиски. — Само Господ знае защо. Той явно я пренебрегва през по-голямата част от времето и я възпитава така, все едно е дивачка.

— Животът на диваците може да бъде и много приятен. — Брадфорд се облегна и вдигна чашата си. — А и за жените не е нетипично да обичат мъже, които не заслужават това, и на всичкото отгоре да им бъдат предани. Макар че повечето от тях не биха стигнали чак до такива крайности като нея. Тя сигурно е много смела. Аз не бих искал да бягам по онзи склон в тъмното — потрепери той.

Джеърд отпи доста голяма глътка.

— Общо взето, не беше чак толкова тъмно.

— За мен мракът беше достатъчно гъст. — Брадфорд наклони глава. — Ти все още си й ядосан. Защо? На нейно място и ти щеше да постъпиш така.

— Но не съм на нейно място. Моят баща не е касапин.

— Той също не беше ангел — тихо каза Брадфорд. — Джон беше смелчага, но си имаше своите недостатъци. Макар че ти беше само на тринайсет години, трябва да си разбрал, че той беше арогантен и проклет като дявол. Беше и женкар, много по-развратен дори от мен.

— Това не означава, че е трябвало да го убият. — Той пак отпи от чашата. — Беше в Данжо, за да спаси живота на няколко души, а Девил го предаде. — Ръката му стисна силно чашата. — Ти не беше там. Не видя как го нарязаха на късчета, иначе и ти щеше да се научиш да мразиш силно като мен.

— Може би. — Очите на Брадфорд изразяваха съчувствие. — Бих искал аз да съм този, който е бил свидетел на това, момче. Но не трябва да мразиш дъщерята заради греховете на баща й.

— Не трябва ли? — Той сведе очи към кехлибареното питие в чашата си. — Стой настрана, Брадфорд. Не искам да се бъркаш в тази работа. Тя е ключът, който ще ме заведе при Девил.

— А какво ще стане, ако не иска да ти сътрудничи?

— Ще направя онова, което трябва.

Брадфорд се намръщи.

— Това не ми харесва. У теб се е насъбрал прекалено много гняв.

Довърши брендито в чашата си и си наля още.

— Чаках прекалено дълго.

— Не бива да наказваш невинните наред с виновните.

— Само ако невинните помагат на виновните.

— Изглеждаш ми много по-ядосан на нея, отколкото на него.

Защото така трябваше да бъде, дявол да го вземе. Гневът, който изпитваше към Девил, беше студен и остър, подхранван през годините. Но гневът, който изпитваше към момичето, трябваше да бъде силен и горещ, непрекъснато поддържан. През последните двайсет и четири часа тя беше предизвикала в душата му гняв, съжаление, страх. Но и възхищение — такова, каквото не изпитваше дори към чичо си. Гневът беше безопасен. Ако се поддадеше на някои от по-нежните чувства, щеше да бъде изгубен.

Но страстта не беше нежно чувство. Тя можеше да бъде гореща, бясна и твърда като стомана.

Мисълта изникна бързо в съзнанието му. Ясно беше, че през цялото време се е таяла в главата му. Тя не беше дете, не беше забранено да проявява влечение към нея. Можеше да се протегне и да я вземе…

Господи, за какво мислеше? Коя друга можеше да бъде така недостъпна, като дъщерята на Девил? Той беше неин враг и не се преструваше, че е нещо друго. Отчаянието се върна и предизвика буря в душата му. Трябваше да прогони тези недостойни мисли.