— Тогава ще дойда да седна на масата.
— Искаш да се храниш с тях? Защо?
Тя бързо извърна очи от Лани.
— И за двете няма да бъде добре, ако остана цяла нощ сама в стаята си. Може да науча нещо, което да ни помогне. Не можем да победим враговете, без да познаваме силата им. Къде са сега англичаните?
— Пият бренди на верандата. — Тя направи гримаса. — Чичото пие като риба. Жалко.
— Защо да е жалко? Подобна слабост е добре дошла за нас.
— Но аз не мисля, че той е слаб. Той е просто… Мразя излишествата. Но ти си права, всяка информация ще ни помогне. Но и у двамата няма слабости, които можем да използваме. — Тя се отправи към вратата. — Ще кажа на Клара, че ще вечеряме с тях. Сигурна съм, че тя ще бъде очарована.
— Не, почакай. — Каси бързо се изправи на крака. — Аз ще й кажа. Ти иди се преоблечи.
— Защо? Мога да й кажа, а после да отида в стаята си. Ти самата трябва да се облечеш, а това ще ти отнеме доста време, защото все още си много слаба.
— Отиди да се преоблечеш — отново каза Каси.
Лани се обърна и замислено я изгледа.
— Това е първият път, когато те виждам така нетърпелива да се изправиш срещу Клара. Какво ще правиш?
Каси не искаше да замесва и приятелката си, като й каже истината, но и не искаше да я излъже. Така че просто потрети:
— Отиди да се облечеш, а аз ще предупредя Клара.
Лани се колебаеше. Най-после се обърна и излезе от стаята.
Мили Боже, но дали щеше да има сили да го направи? Трябваше да сложи край на това глупаво положение, нямаше друг избор. Трябваше да отиде при баща си, преди той да попадне в капана. Сега й се виждаше невъзможно и смешно, че само преди няколко дни единственият й проблем е бил как да се справи с потисничеството на Клара. Сега трябваше да изпълни задача, която я изпълваше с отвращение.
Не мисли затова. Просто направи онова, което трябва да се направи.
Тя си пое дълбоко дъх и бързо прекоси стаята, за да стигне до гардероба.
— Каква очарователна изненада! — прошепна Джеърд, когато той и Брадфорд бутнаха столовете си назад и се изправиха на крака. — Нима на провидението дължим удоволствието от вашето присъствие?
— Гладна съм. — Каси безцеремонно нахлу на верандата. — Все забравяте, че това е моят дом. Защо да не мога да дойда за вечеря?
Това не беше нито момичето, което беше срещнал на брега, нито предизвикателното дете, което беше видял в спалнята, помисли си недоволно Джеърд. Тя все още му приличаше на дете, но сега всичко у нея беше плътно прилепнало и плътно закопчано. Носеше сива копринена рокля, закопчана до врата и стигаща до пода. Роклята скриваше всичките й форми. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана на кок на тила и изглеждаше прекалено тежко бреме за крехката й шия. Изведнъж Джеърд беше завладян от желанието да извади фуркетите от косата й и да я остави да падне свободно — така, както беше през онази нощ на брега.
— Въобще не е необичайно, Джеърд. Тя е права — каза Брадфорд и бързо тръгна да донесе стол и за Каси. — Но, както каза той, изненадата е очарователна. Мислехме, че раната на главата ще те накара да стоиш в стаята си и днес. Моля те, седни.
Тя поклати глава.
— Дойдох само за да ви кажа, че отказвам да се крия в стаята си като някоя престъпничка.
— Както и да е, седни. Трябва да пазиш силите си — усмихна се Брадфорд. — Може ли да ти донеса чаша вино?
— Не! — Тя седна на крайчеца на стола, гърбът й беше вдървен и изправен. — И нямам нужда да пазя силите си. Вече съм много по-добре.
— Виждам — топло рече Брадфорд. — Бузите ти са приятно розови.
Джеърд видя как цветът на бузите й започна да става по-наситен. Брадфорд беше прав — бузите й бяха зачервени, а тъмните й очи светеха, бяха почти като трескави. Очевидно не беше толкова добре, колкото твърдеше. Защо, по дяволите, не стоеше в стаята си, където можеше да си почине?
— Ти си чичото? — попита тя.
Брадфорд кимна.
— Прости ми. След падането ти се чувствам така, като че ли те познавам много отдавна. Аз съм Брадфорд Тиндейл Данемон.
Тя го изучаваше с поглед.
— Аз си спомням за теб… или поне така мисля.
— Смятам, че това е обещаващо. — Той хвърли кос поглед към Джеърд. — Виждаш ли, дори след травми по главата жените ме намират за незабравим.
— Тогава те сигурно не са с всичкия си — невъзмутимо му отговори Джеърд.
Брадфорд трепна.
— Какъв жесток удар! — обърна се към Каси. — Виждаш колко много страдам. Отгледал съм го още от дете, а той само ме обижда. Ще имаме ли честта да се радваме на присъствието и на красивата дама, която срещнах в конюшнята? Лани…
Той въпросително я погледна.