— Болна ли си? Може би трябва да се върнеш в стаята си.
Каси вдигна поглед и видя Лани да идва към нея. На лицето й беше изписана загриженост. Тя се усмихна, но усмивката й коства доста усилия.
— Чувствам се добре. Просто идвах да видя защо се бавиш.
— Бях в кухнята, където се опитвах да убедя Ума да не удря Клара с тигана, а да се върне в селото си. — Тя направи весела физиономия. — Не беше лесно. Клара полага особени усилия в приготвянето на храната за англичаните и е много трудно да се разбереш с нея. Гневеше се на слугите езичници и на хората, които й се пречкат в краката, докато тя изпълнява задълженията си. Предполагам, че последните думи бяха насочени против теб.
— Аз не стоях дълго в кухнята.
— Било е достатъчно дълго, за да се ядоса тя. — Лани погледна над рамото й. — Ако не си болна, значи си ядосана. Какво ти казаха?
Трябваше да се досети, че няма да успее да заблуди Лани.
— Нищо важно. — За да отвлече вниманието й, тя бързо каза: — Готово ли е яденето?
Лани кимна.
— Клара ме изпрати да уведомя нашите високопоставени гости.
Стомахът на Каси се сви поради лошите предчувствия и страха, които изпитваше.
— Тогава хайде да го направим.
— Чакай. — Погледът на Лани се спря на лицето й. — Сигурна ли си, че се чувстваш добре?
— Разбира се. — Тя се обърна и тръгна. Това е само един обяд. Ще приключи още преди да сме се осъзнали.
Но атмосферата по време на обяда беше доста напрегната и той като че ли беше безкраен. Нито Каси, нито Лани изпитваха желание да говорят. Джеърд беше учтив, но студен като Полярната звезда. Брадфорд беше мил и приветлив, но след няколко опита да завърже разговор се отказа от приказките и се посвети на храната.
Клара Кидмън наперено влезе в трапезарията, след като Ума беше отнесла чиниите.
— Надявам се, че храната ви е харесала, ваше благородие.
Каси я погледна, силно изненадана. За първи път виждаше Клара в присъствието на Данемон и беше объркана от сервилността, която се долавяше и в думите, и в държанието й.
— Храната беше великолепна — усмихна се Джеърд. — Не съм опитвал толкова добро ядене, откакто напуснах Лондон. Но точно това и очаквах. Още от първия път, когато ви видях, си помислих, че държите здраво юздите на домакинството.
Лека руменина оцвети бузите на Клара.
— Знам, че храната не беше онова, на което сте свикнали, но това е всичко, което мога да сторя с помощници като тези езичници, които живеят на острова.
— Ума не е езичница — тихо възрази Лани. — Тя е учила с мен в училището на мисис Денсуърт.
Клара срещна погледа на Лани.
— Необходим е повече от един урок, за да издялаш свирка от което и да е дърво.
— Имате превъзходна готвачка — бързо се намеси Джеърд. — Но съм сигурен, че вашето вещо ръководене е допринесло немалко за справянето с домакинските задължения.
— Храната беше задоволителна — недоволно рече Клара. — Но не можех да оставя приготвянето на десерта на друг. Трябваше да го приготвя сама. Ей сега ще го донеса.
— Благодаря ви, но рядко ям десерт.
Клара разочаровано се намръщи.
— Но това е моят специалитет — лимонов млечен крем, подправен с вино.
Каси повдигна вежди в престорена изненада. Всъщност искаше да се подиграе с Клара.
— Може би неговото храносмилане се доверява повече на езичниците, Клара.
Джеърд здраво стисна устни и срещна предизвикателния поглед на Каси.
— Глупости. — Той се обърна към Клара с лъчезарна усмивка. — С удоволствие ще опитам вашия специалитет.
Клара хвърли на Каси поглед, изпълнен с триумф и бързо излезе, за да донесе десерта.
— Очарователна жена — каза Брадфорд, като продължаваше да гледа към вратата, през която Клара беше излязла. — Предполагам, че ще трябва да й направим комплимент за десерта?
— Да и то с горещ ентусиазъм — отговори Джеърд. — Комплиментите могат да се окажат полезни.
Брадфорд отмести поглед в посока към Лани.
— Аз не мисля така. Ти го направи, Джеърд. Комплиментът ще заседне на гърлото ми.
— Защото старата жена ме обиди? — студено запита Лани. — Тя не успя да ме нарани. Аз съм свикнала с нейната отрова.
— И Девил го допуска?
— Тя не го прави, когато той е тук.
— Но той не знае ли? — Брадфорд предпазливо опита почвата. — В това е въпросът.
Лани сви рамене.
— Защо трябва да го безпокоя за нещо, което няма да се промени?
— Тя е само слугиня — внезапно избухна Джеърд. — Ако иска, той може да промени нещата. Защо го защитаваш?
Той бясно се извъртя към Каси.
— Защо и двете непрекъснато го защитавате, дявол да го вземе?