— Ето го и десерта! — Клара величествено влезе в трапезарията, следвана от Ума, която носеше таблата. — Обзалагам се, че дори в Брайтън не бихте опитали нещо по-вкусно. Има прекрасен тръпчив вкус.
Когато Ума сложи чинията пред него, Джеърд отдели поглед от лицето на Каси.
— Сигурен съм, че имате право — тихо рече той. — На този остров тръпчивостта като че ли е правило.
— Едва ли можете да очаквате нещо друго — каза Каси.
— Нищо не очаквам. — Той гребна с лъжичката от крема и го опита, а след това се усмихна на Клара. — Превъзходно.
Тя засия.
— Казах ви. Рецептата е от моята майка. Тя беше главна готвачка на граф Белкърн.
Каси отново беше изненадана. Никога преди Клара не беше говорила за произхода си. Каси рече:
— Не знаех това.
Усмивката на Клара изчезна и изражението й стана предпазливо.
— Нима си мислила, че съм била приета в домакинството на майка ти без необходимите препоръки? Отгледана съм в добро семейство и съм възпитана да служа на господарите си.
— Чудесно — каза Джеърд и хвърли многозначителен поглед на Брадфорд. — Опитай го. Превъзходен е.
Брадфорд се колебаеше, но вдигна рамене и опита от десерта. Клара го загледа в очакване.
— Много добре — каза той, но лицето му беше безизразно. Гледаше недокоснатия десерт на Каси. — Ти не ядеш.
— Тя и Лани не харесват онова, което приготвям аз — отговори Клара. — И нямат необходимото възпитание, за да се престорят, че го харесват.
— Вече сме свикнали с храната, която приготвят тук, на острова — каза Каси. — Ти рядко си правиш труда да готвиш за нас.
— Без съмнение, вие вече сте забелязали липсата на добро възпитание у нея. Направих всичко, на което бях способна, но напразно. Казах на баща й, че трябва да я изпрати в някой манастир в Англия.
— Интересно решение — безучастно каза Джеърд. — Но не смятам, че е особено удачно.
— Баща ми отказва да се раздели с мен. — Каси предизвикателно срещна погледа му през масата. — Той ме обича толкова, колкото и аз него.
Той се усмихна студено.
— Ще видим.
Искаше да каже, че ако баща й наистина я обича, ще падне в капана, разбра тя и потрепери. Това нямаше да се случи. Тя нямаше да позволи да се случи.
— Още крем? — запита Клара, засуетила се край Джеърд. Каси спря дъха си. Той довърши крема в чинията си и отрицателно поклати глава.
— Опасно е. Страхувам се, че няма да харесам нито едно блюдо, като се върна в Англия.
Каси рязко си пое дъх и скочи на крака.
— Отивам в стаята си. Изведнъж се почувствах уморена. Лани, ще дойдеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се.
Лани се изправи и последва Каси до вратата. И двамата мъже се изправиха на крака.
— Лека нощ — каза Брадфорд. — Приятни сънища.
Джеърд направи лек поклон. Каси каза през рамо:
— Клара, може би ще можеш да сервираш брендито на господата на верандата? Изглежда, на тях им харесва да седят на чист въздух.
— Нямам нужда от твоите нареждания. И без това щях да постъпя така.
— Разбира се, че щеше да постъпиш така — прошепна Каси и избяга от стаята.
Каси я настигна пред вратата на стаята й.
— Какво става? — попита тя. — И не ми казвай „нищо“, след като трепериш така. Не би ни накарала да прекараме такава неприятна вечер без причина.
— Ела! — Каси я дръпна в стаята и тръшна вратата. Затисна я с гръб и си пое дълбоко дъх. — Трябва ми помощта ти.
— Точно затова съм тук. — Тя сбърчи нос. — И със сигурност не ти трябва помощ, за да си легнеш, нали? Тази вечер ще отидеш при баща си?
— Ще можеш ли да отвлечеш вниманието на двамата моряци, които наблюдават къщата?
Лани кимна.
— Но ти няма да успееш да стигнеш до пътя, без да те забележат от верандата.
— Ще мога — прошепна тя. — Надявам се. Ако съм им дала достатъчно.
Лани се вцепени.
— Достатъчно?
— Лауданум. Онзи, който остана, след като боледувах от треска миналото лято. Спомняш ли си? Беше в чекмеджето с лекарства в моя гардероб.
Очите на Лани широко се отвориха.
— Майко Божия!
— Сложих от него в лимоновия крем, докато бях в кухнята и разговарях с Клара. Знаех, че никога не ядеш от този крем и се надявах, че силният мирис на лимон ще прикрие вкуса на лауданум.
— Защо не ми каза?
— Не знаех колко трябва да сложа. Стори ми се, че си спомням в какво количество ми го беше изписал докторът, но не можех да бъда сигурна. Опитах се да бъда внимателна, но се страхувах, че… — Тя прекъсна изречението по средата, защото не искаше да опише ужаса си с думи.
— Можеш да ги убиеш!
Тя потрепери.
— Трябваше да се възползвам от възможността.
— Но не искаше да замесваш и мен. — Лани поклати глава. — Не трябваше да го правиш. Можеше да намерим друг начин.