— Нямаме време. Ами ако татко дойде довечера?
Тя сви рамене.
— Е, вече нищо не може да се направи. Аз ще отвлека вниманието на моряците, а ти отиди при баща си.
Каси взе шала си от леглото.
— Лани…
Лани се усмихна с разбиране.
— Знам. Не се тревожи. Ще наблюдавам англичаните, за да бъдем сигурни, че сънят им няма да бъде прекалено дълбок.
Каси почувства облекчение.
— Знам, че са врагове на татко, но не искам да умрат. Не искам никой да умира.
— Тогава намери баща си и му кажи, че трябва да се крие, докато англичаните си заминат.
— Ще го направя. — Каси набързо прегърна Лани. — Ще се върна, преди да се събудят. Няма да те оставя сама, изложена на техния гняв.
— Години наред успявам да се боря срещу гнева на Клара. За мен тези англичани са нищо.
Тя отвори вратата, огледа се и на двете страни и едва тогава избута Каси по коридора, в посока към верандата.
— Предай на Шарл, че го обичам. Кажи му… Няма значение. Този път ще трябва сам да вземе решение.
— Какво решение?
— Този път ние няма да можем да свършим всичко вместо него, Каноа — нежно рече тя и бързо тръгна към задната врата. — Идва време, когато мъжът трябва да се справи сам.
Каси изненадано гледаше след нея. Те винаги и по всякакъв начин бяха защитавали баща й, а сега Лани казваше, че всичко си имало граници. Е, може би имаше граници за Лани, но не и за нея.
Каси се стегна и бавно тръгна към верандата, изпълнена с ужас от онова, което можеше да завари там. Ако им беше дала малко лауданум, всичките й планове щяха да пропаднат. Ако им беше дала много… Не, дори не искаше да мисли за тази възможност.
Застана на прага на верандата. И двамата бяха заспали на столовете си. Заспали? Господи, бяха ужасно неподвижни. Мъртви?
Тя бавно се приближи до Джеърд и застана пред него. Не, той дишаше, помисли си тя с дълбока благодарност.
Тогава той отвори очи и се взря в лицето й. Завладя я неописуем ужас. Очите му бяха леденостудени, студени като острието на меч, насочен към нея.
— Лук… реция — прошепна той, — какъв… глупак…
Клепачите му отново се спуснаха.
Тя бързо се отдалечи от него. Страхуваше се, че може отново да се събуди и да я обвини с този втренчен поглед. Нямаше причина да се чувства така. Тя не го беше предала. Той беше врагът и тя беше направила единственото възможно нещо.
Изтича по стъпалата на верандата, а после бързо по пътеката, която водеше към пътя.
Глава 4
— Касандра!
Тя се препъна, а сърцето й спря да бие, изпълнено с ужас. Към нея, по пътеката, идеше мъж.
— Не!
Баща й се спря пред нея.
— Добре ли си, Касандра? Лакоа ми каза, че си паднала горе, в планината.
— Само си ударих главата. — Тя хвърли поглед през рамо към къщата. — Не трябваше да идваш тук.
— Ти си се ударила — каза той простичко. — Нима можех да не дойда?
— Англичаните са тук.
— Знам.
Тя го дръпна в храстите, които растяха от двете страни на пътеката.
— Трябва да заминеш. Върни се в селото.
— Не мога да направя това — каза той тихо. — Не мога да се крия повече. Единайсет години, прекарани в страх и криене, са достатъчни. Аз съм страхливец.
— Не, не си. Не е страхливец онзи, който се мъчи да избяга от някакъв луд, който иска да го убие.
— Той не е луд. Той просто търси справедливост. — Погледна към къщата. — Много ли ме мрази той, Касандра?
Тя потрепери, като си спомни леденостудения поглед на Данемон.
— Не трябва да оставаш тук.
Той се усмихна.
— Толкова много ли ме мрази?
Тя го хвана за ръката и го поведе през храстите към пътя.
— Мисля, че трябва да напуснем острова. И без това исках да замина за Мауи и да остана по-дълго време, за да потърся кобила за Капу. А и ти сигурно си отегчен от рисуването на вулкана. Може да заминеш първи и да намериш място, където да живеем.
— Имаш предвид място, където да се скрием?
— Само за малко. Когато Данемон замине, ще се върнем тук.
— Ти вярваш, че той ще се откаже? Какво те кара да мислиш, че няма да ни последва?
Тя знаеше, както и баща й, че той ще ги последва.
— Ами, има и други острови.
— Не и за мен.
Когато стигнаха пътя, той се спря и се обърна с лице към нея.
— Прекара ли много време с момчето?
Тя се намръщи.
— Момчето?
— Данемон. — Той сви рамене. — Грешка на езика. Аз все още си го спомням като момче. Трудно ми е да проумея, че сега той е мъж. Но дори когато беше момче, той беше страшен. Същият ли е и сега?
Тя самата не би могла да измисли по-точно описание на Данемон.
— Да.
— А справедлив ли е? Би ли казала, че е справедлив?