— Не и след като иска да те убие.
— А в нещата, които не са свързани с мен?
— Да, предполагам, че да — нетърпеливо рече тя. — Защо ми задаваш тези въпроси?
— Защото искам да съм сигурен, че ти и Лани ще бъдете в безопасност, когато се върна във Франция. Справедлив човек не би си отмъстил на невинните.
Тя застина.
— Франция?
— От другата страна на острова е спрял американски кораб, който ще отплава за Бостън в полунощ. Кралят ми запази място и ми даде пари, за да стигна от Бостън до Париж. Той също така ми обеща, че ще се погрижи за всичките ви нужди, докато се върна. — Тъжно добави: — Изглежда, той се радва да се отърве от мен. Моето заминаване ще разреши дипломатическите му проблеми.
Тя не чу нищо повече от първите няколко изречения.
— Защо отиваш във Франция?
— Раул Камбре е там. Трябва да го намеря. Трябва да знам…
— Какво?
— Предполагам, че съм бил голям глупак. Докато чаках в селото, дълго размишлявах. Мислех, че Раул е мой приятел, но ако беше така, за Данемон щеше да бъде невъзможно да ме намери. Прикрих следите си в Марсилия много внимателно.
— Мислиш, че Камбре те е предал?
— Не знам. Трябва да разбера. Само Раул знаеше, че заминавам за Таити. — Той се намръщи. — Не, не е истина. Той може да е казал на Жак-Луи Давид.
— Кой е той?
— Художник… — Тонът му показваше, че е разсеян. — Да, може и да е казал на Давид. Те бяха близки приятели.
— Какво значение има това сега? Всичко е останало в миналото.
— Не и за мен. — Той пак погледна към къщата. — Не и за него.
— Тогава, трябва да забравиш за Камбре и да мислиш само за това, как да се скриеш от Данемон.
— Уморен съм от криенето. — Той отново обърна лицето си към нея. — Уморен съм и от това, че карам и теб да се криеш. Ти трябва да се върнеш в Париж, да ходиш на балове, да бъдеш обкръжена от млади мъже, които да те ухажват.
— Аз не се крия. Обичам това място. Няма да знам как да се държа на баловете.
— Точно така. — Той докосна бузата й. — Бедна, малка моя, страхувам се, че съм ти причинил голямо зло. Клара е права, този живот не е за теб.
Защо той говореше за балове, когато имаше толкова неотложни неща, които трябваше да решат?
— Отиди до Мауи — каза тя отчаяно. — Няма нужда да търсиш този Камбре.
— Напротив, необходимо е. Това може да спаси живота ми. Ако Камбре ме е използвал за своя собствена изгода, аз не бих имал угризения да го предам на Данемон — и додаде полугласно: — Макар че, само Господ знае дали един живот би му бил достатъчен след онова, което се случи в Данжо.
— За какво говориш?
Той поклати глава.
— Няма време. Трябва да вървя. Иначе капитанът ще отплава без мен.
— Почакай! — Тя го сграбчи за ръката. — Какво можеш да направиш, дори и да намериш Камбре?
— Казах ти: ще го предам на Данемон.
— Луд ли си? Той няма покорно да чака англичанинът да го убие. — Потрепери, като си спомни очите на Камбре, очите на влечуго. — Ще се опита да те нарани.
— Може би. А може би и той се е уморил от играта на криеница — наведе се и я целуна по челото. — Пази се, Касандра. Грижи се и за Лани.
— Ако заминеш, ще дойда с теб.
— За да ме защитаваш от Раул? — Той поклати глава. — Не и този път.
— Но ти ще имаш нужда от мен.
— Прекалено е опасно. Раул е умен. Аз дори не съм знаел колко е умен. Не се и съмнявам, че си е възвърнал всичката изгубена власт с връщането на Наполеон на престола.
— Още една причина да дойда с теб. — Тя се обърна към къщата. — Чакай ме тук. Ще изтичам само да кажа на Лани и…
— Не, Касандра.
Тонът му беше спокоен, но показваше, че решението му е окончателно.
— Ако ме оставиш тук, ще те последвам на кораба — извика тя след него.
— Ще кажа на капитана да не те допуска на борда.
Той тръгна, но обърна глава през рамо и лицето му се озари от нежна прощална усмивка.
— Не се тревожи, малка моя. Нищо няма да ми се случи. Ще се върна още преди да си осъзнала, че ме няма.
— Татко!
Той не се обърна вече.
Ръцете й се свиха в юмруци, докато го гледаше как се отдалечава от нея. Защо не искаше да я послуша? Никога преди не го беше виждала така изпълнен с решимост. Винаги беше успявала да му повлияе, когато въпросът беше важен. А ето сега, когато може би ставаше въпрос за живот и смърт, той беше взел твърдо решение. Трябваше ли тя да го последва на кораба? Не, щеше да бъде загуба на време.
Но тя не можеше просто така да го остави да се изправи сам срещу онази змия. Баща й беше мечтател, а мечтателите лесно стават жертва на измама. Ловецът лесно можеше да се превърне в плячка.
Когато той се скри от очите й, тя бавно затътри крака по пътеката към къщата. Не можеше да го пусне сам да се срещне с опасността, но не можеше и да го спре. Не и този път. Междувременно трябваше да се погрижи Данемон да не попречи на заминаването на баща й. Камбре беше далечна заплаха, англичанинът беше близка и надвиснала опасност.