Лани седеше на верандата. Изправи се на крака, като видя Каси.
— Какво не е наред? Защо си тук?
— Срещнах татко на пътеката.
Тя хвърли изпълнен с тревога поглед на англичаните. Лани ги беше завила с одеяла и беше сложила възглавници под главите им. Не изглеждаха зле. Бяха мирно заспали.
— Добре ли са? Лауданумът не беше…
— Не е бил в голяма доза — увери я Лани. — Сънят им не е дълбок. Аз дори се тревожех, че ще се събудят, преди да се върнеш и ще те последват до селото.
— Наистина ли? — Тя смръщи вежди. — Не бива да ги пускаме да заминават, преди да е настанало утрото. Татко ще отплава в полунощ.
Лани не изглеждаше изненадана.
— Значи си права, ние трябва да се погрижим той да стане недосегаем за тях.
Изведнъж Каси осъзна, че може би Лани е наранена от това, че баща й е бил толкова близо и не е направил опит дори да поговори с нея.
— Той много бързаше. Ще се върне веднага щом това стане възможно. Трябва да намери мъжа, който…
— Шшт — усмихна се Лани. — Не трябва да извиняваш Шарл пред мен. Знам, че той няма да ме изостави. Той е добър човек и е загрижен за моето щастие.
Каси почувства облекчение. Разбира се, че той няма да изостави Лани. Досега не беше осъзнала колко много са я разтревожили думите на Данемон за отношението на баща й към Лани. При подобни обстоятелства, тя не би била така толерантна като Лани.
— Уредил е крал Камехамеха да се грижи за нас.
— Което няма да бъде необходимо — доста остро каза Лани. — Нали?
Тя поклати глава.
— Но той не иска да замина с него, а Франция е далеко. Ще му бъде трудно.
— Ние ще намерим друг начин. — Лани тръгна към вратата. — Ще ида да кажа на старата, че англичаните са заспали на открито и не трябва да ги безпокои. Цяло щастие е, че тя не иска да влиза в пререкания с тях. Вероятно ще ми се подчини. Ще се върна скоро и ще се редуваме да ги следим.
— Не, аз ще ги наблюдавам. Ти остани вътре и се постарай да държиш Клара на разстояние от верандата.
Данемон внезапно се размърда.
Каси изтръпна от тревога, но той не отвори очи. Слава на Бога Тя още не беше готова да му се противопостави.
— Лани, дали ще можеш да намериш някакво въже в конюшнята?
Лани кимна.
— Добра идея. Ще се опитам да се промъкна край охраната, която сега е в градината.
След като Лани тръгна, Каси бавно се отпусна на тапицирания стол и се взря в лицето на Данемон. Дори докато спеше, той изглеждаше много опасен. А какво ли щеше да бъде, ако беше буден?
Но за това щеше да се тревожи по-късно. Точно сега имаше други грижи. Подпря глава на облегалката на стола и се опита да се отпусне. Оставаше й още малко време, докато се събудят англичаните и тя щеше да го използва. Щеше да търси решение на проблема, пред който бяха изправени.
В последвалите часове на три пъти се размърда. При всеки един от тези случаи Каси изпитваше огромно напрежение, но се отпускаше отново, като видеше, че той продължава да спи. Беше вече близо три часът сутринта, когато те най-после отвориха очи. Тя сдържа дъха си. Сънливостта беше изчезнала веднага от лицата и на двамата.
— Боже мой, ти си ме отровила.
— Не съм — бързо каза тя. — Само те приспах.
— Само?
— Беше необходимо.
— Сигурен съм, че Лукреция Борджия е произнесла същите думи, след като е използвала отровния пръстен.
Лукреция. Ето какво е имал предвид, като е произнесъл това име.
— Лани каза, че съществувало съмнение дали Лукреция Борджия въобще е използвала отрова. А аз със сигурност не съм. Аз сложих само няколко капки лауданум в крема, за да ви приспя.
— Лауданум? Той може да бъде опасна отрова. Откъде знаеше каква доза е безопасна?
Тя изправи рамене, готова за битка.
— Не знаех Но внимавах.
— Трябва да приема, че съм късметлия, след като въобще съм се събудил — каза той меко, но гласът му криеше заплаха. Погледна към все още спящия Брадфорд и попита:
— Той жив ли е?
— Разбира се, че е. Ще се събуди скоро.
— По-добре ще е за теб, ако се събуди. Или и ти ще заспиш като него.
Мили Боже, той беше ядосан. Гласът му беше тих, почти копринен, лицето му беше безизразно, но под това привидно спокойствие тя долавяше леденостуден гняв.
— Заплахите няма да ти помогнат. Не се страхувам от теб.
— А трябва. Ако познаваше моята… Какво, по дяволите? — Беше започнал да се изправя и беше открил, че крайниците му са завързани. — Завързала си ме!