Той не можеше повече да контролира гнева си и тя се опита да потисне страха, който я завладяваше.
— Да, завързах китките и глезените ти — и весело добави: — Сега си като прасенце, което се готвят да пекат на шиш.
Той престана да се съпротивлява.
— Или за ножа на убиеца? Кога очакваш баща си, мадам Борджия?
— Аз не… — Тя прекъсна отговора по средата и дълбоко си пое дъх. — Баща ми никога не би убил безпомощен човек.
— Да, също като дъщеря му, която се възползва от възможността да отрови невинен човек.
— А ти би ли стоял спокойно, докато някой залага капан на човека, когото обичаш? Няма ли да се опиташ да го спреш?
— Бих се опитал да намеря… — Той уморено поклати глава. — Не, предполагам, че щях да направя същото.
Неговата искреност проби защитната й броня и част от гнева й се изпари.
— Много внимавах с лауданума — несигурно рече тя.
— Каква утеха! — Устните му се изкривиха. — Ти не ми отговори. Кога очакваш баща си?
— Не го очаквам. Вече се видях с него. — Тя направи пауза. — А и той вече не е на острова.
— И очакваш да ти повярвам?
— Не, ти сигурно ще отидеш при Камехамеха, ще разпитваш островитяните и ще загубиш много време. Но това няма да ти помогне много. Камехамеха иска баща ми да бъде в безопасност и е уредил заминаването му.
Той я изучаваше.
— Господи, вярвам, че казваш истината. Сега, защо ми казваш, че той вече не е тук? Щеше да му осигуриш преднина, ако първо претърсех острова, а после се отправех към другите острови.
— Защото не искам той да има голяма преднина.
На лицето му се изписа силна изненада.
— Би ли ми обяснила?
— Исках от него да отиде на остров Мауи, но той не пожела. Отплава за Бостън в полунощ. Оттам ще замине за Франция.
— Наистина — прошепна той. — И защо ще направи това?
— Раул Камбре.
Чертите на лицето му се изостриха.
— А, да, всичко си идва на мястото. Отишъл е да търси помощ от другия конспиратор.
— Той не е такъв човек — каза тя гневно. — И не отиде да търси помощ. Отиде да провери дали е преценил Камбре погрешно. Иска да знае дали…
Престана да говори, като видя скептичното изражение на лицето му. Не би могла да го убеди в нещо, в което той отказваше да повярва.
— Какво значение има защо е заминал? Теб не те интересува.
— Но ме интересува къде се крие той. Къде във Франция?
— Не знам.
— Но имаш някаква представа.
— Може би. — От онази отдавнашна среща с Камбре й беше останал слаб спомен и оскъдна информация. И само едно име — Жак-Луи Давид. Тя дори не беше сигурна, че художникът е още жив. И добави: — А може би не.
— И сега вечният въпрос. Защо въобще ми казваш тези неща? Защо?
— Защото не искам да губиш времето си тук. Искам по-бързо да заминем за Франция.
Известно време той не проговори, а после каза:
— Ние?
Тя си пое дълбоко дъх и после бързо каза:
— Ще замина с теб.
Лицето му остана безизразно.
— Нима имам интерес да те вземам със себе си?
Тя знаеше, че той ще зададе този въпрос и беше подготвена.
— По същата причина ти ме държа като заложничка тук. Ще бъда заложница, която ще доведе баща ми при теб.
— Боже мой, колко удобна си станала. Искаш да бъдеш примамката, която ще бъде заложена в капана?
— Не, ще избягам при първа възможност. Просто ти казвам какви предимства би имал, ако ме вземеш със себе си. Но не съм казала, че предимството ще ти бъде дадено доброволно.
Той изглеждаше силно изненадан. Лека усмивка изкриви устните му.
— Разбирам. Искаш да ме използваш и после да избягаш.
Тя кимна.
— Малко кораби спират тук и могат да минат месеци, преди да успея да последвам баща си във Франция.
— И защо искаш да го последваш?
— Не искам да пострада. Нямам доверие на Камбре.
— Нито пък аз.
— Разбира се, че нямаш.
— Искаш да го отървеш и от двама ни — поклати глава. — Няма да успееш.
— Ще успея.
— Да ти позволя да опиташ? — Той наклони глава, като че ли обмисляше предложението й. — Развържи ме и ще обсъдим предложението ти.
Тя поклати глава.
— Защо не? — кротко попита той. — Ако баща ти наистина е напуснал острова, ти няма от какво да се страхуваш.
— Не и до зазоряване. Искам да бъда сигурна, че той е далече и едва тогава да те пусна.
Отговорът, очевидно, не му хареса.
— Никак не ми харесва да бъда овързан така — каза той през стиснати зъби. — Не обичам да се чувствам безпомощен.
И сама можеше да види това. Мъж с неговата власт сигурно не обичаше да го лишават от нея. Но яростта на отговора му я уплаши. Той като че ли мразеше въжетата повече и от наркотика.
— Когато се зазори.