— Не, за Бога. Сега. Аз няма да… — Като видя решителността, изписана на лицето й, той не се доизказа.
— Мога да извикам охраната от градината.
— А аз мога да сложа възглавницата върху лицето ти и да задуша всеки звук. — И после тя отчаяно добави: — Не бих искала да го правя, но щом ме предизвикваш…
— Изглежда, аз съм пълен негодяй. Първо те карам да ме тровиш, а сега — да ме задушаваш.
— Няма да задушавам теб, а само звуците, които би могъл да издадеш. И не съм те отровила… Но да, ти си негодник.
— Наистина мога да бъда — облегна се на възглавницата. — Нямаш представа какъв негодник мога да бъда. Но вярвам, че ще имаш възможност да научиш.
Сърцето й прескочи един удар.
— Значи ще ме вземеш със себе си?
— О, да. — Очите му безразсъдно проблеснаха на лунната светлина. — Ако Девил е на път за Франция, определено имам нужда от заложница.
— Казах ти истината.
— А може би искаш да ме заблудиш, докато той избяга, както направи в планината.
Тя примирено въздъхна.
— Ще загубиш време да разпитваш островитяните.
— Извини подозрителната ми натура, но бих проявил глупост, ако се доверя на жена, която веднъж ме е заблудила, направила е опит да ме отрови и е заплашила да ме удуши.
Тя се намръщи.
— Предполагам, че си прав.
Той изненадано я погледна, а после започна да се смее.
— Предполагаш? — Погледна към завързаните си ръце и крака и усмивката му изчезна. — Ще запомня това, така да знаеш. Аз съм мъж, който вярва в отмъщението.
Тя навлажни устни.
— Щях да съм глупачка, ако досега не го бях разбрала и сама.
— Ще седя тук и ще гледам тези въжета… — Вдигна очи към лицето й. — И ще мисля за всички начини, по които един мъж може да направи една жена безпомощна. Няма да пропусна нито един. А знам много, Каси. Да спомена ли само няколко?
Тя почувства как руменината изгаря бузите й.
— Не.
— Предпочиташ да бъдеш изненадана?
Тя не отговори.
— Няма да проявиш мъдрост, ако тръгнеш с мен. Нямам намерение да се отнасям към теб с уважение. Разбираш ли?
— Нямам избор. Трябва да тръгна с теб.
— Разбираш ли? — настоя той.
— Не съм глупава. Искаш да кажеш, че ще блудстваш с мен.
— При първа възможност.
— Защото искаш да ме накажеш.
— Отчасти. — Погледът му обходи лицето й, а после и гърдите й. — И отчасти защото, откакто те видях на брега, все си мисля за това, че ще ме обгръщаш доста плътно.
Тя почувства как се свиха коремните й мускули. Като че ли онемя за миг. Той пак погледна въжетата, които стягаха китките му.
— Ако сега ме развържеш, ще ти бъде по-лесно, когато потеглим заедно. Въжетата ме ядосват и аз ще ги запомня, Каси. — Вдигна очи и нежно каза: — Ще запомня колко безпомощен съм се чувствал, ще запомня разочарованието и гнева си. Повярвай ми, ти не искаш това.
— То няма да се случи. Аз няма да ти позволя… — Тя срещна очите му и поклати глава. — И няма да смъкна въжетата. Не и докато не настъпи утрото.
— Както искаш. — Той затвори очи. — Но вярвам, че ще съжаляваш.
Мълчание. Никакъв звук, освен песента на нощните птици. Изглеждаше невъзможно, но й се стори, че той е задрямал за момент. Как можеше той да се отпусне, след като тя беше така напрегната, та й се струваше, че ще се пръсне на парчета с поемането на всяка глътка въздух?
— Не си заслужава, така да знаеш.
Тя подскочи. Погледът й обходи лицето му. Клепачите му се бяха повдигнали и разкриваха студените му очи. Колко глупаво от нейна страна — да повярва, че е заспал. Той само се беше опитал да потисне разочарованието и да събере сили за още една битка. Грубо добави:
— Той е страхливец и убиец. Забрави го. Остани тук, в този тропически рай и отглеждай проклетите си коне.
— Той не може да убие.
— Не и със собствената си ръка Както казах, баща ти е страхливец. Юда. Колко сребърника получи той. Каси?
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Имам предвид онова, което се случи в Данжо. Какво друго бих могъл да имам предвид? Защо той… — Като видя изражението на лицето й, той се отказа да продължи. — Боже мой, ти не знаеш! Той не ти е казал.
— Сигурна съм, че е нямало какво да ми разкаже.
— Господи, не ти е казал! — Той се засмя недоверчиво. — Остави те да рискуваш живота си в планината, а не си е направил труда да ти каже.
— Щеше да ми каже — защити го тя, — но нямаше време.
— Четиринайсет години.
— Искаше да остави всичко, което се е случило във Франция, зад гърба си. — И бързо добави: — Но не защото е направил нещо лошо.
— Ти сама не си вярваш.
„Волята божия.“
Опита се да изтрие от паметта си бащините думи. Не вярваше, че той е способен да извърши истински грях.