— Не е възможно. Той е мил и нежен.
— Юда.
— Не!
— Видях го. — Гласът му беше безмилостен. — Знам го.
— Грешиш.
— Как можеш да съдиш, след като не знаеш нищо за Данжо? Да ти разкажа ли?
— Няма да ти повярвам. Всичко ще бъде лъжи.
— Аз никога не лъжа. — Той се усмихна криво. — И, за разлика от твоя мил татко, мисля, че трябва да познаваш мъжа, когото така предано защитаваш.
„Справедлив човек ли е той?“ — беше попитал баща й.
Тя беше отговорила утвърдително, но сега не искаше да признае честността на Данемон, защото тя беше придружена от безмилостна решителност.
— Страхуваш ли се да чуеш истината? — присмя й се той.
— Онова, което ти наричаш истина.
— Тогава отсъди сама.
Очите му не се откъсваха от нейните, а думите се ронеха от устата му — безмилостни, но правдиви.
— В Данжо беше домът на братовчеда на баща ми, Пол Бразиер, господар на Таласар и неговата съпруга, Габриела. По време на онази лудост, когато на всеки ъгъл падаха заклани аристократи, той вярваше, че това ще се случи и с него. Искаше да остане в земите, където се беше родил и се надяваше, че лудостта ще приключи, без да се е докоснала до него. Преди две години жена му го беше дарила с рожба и настояваше, че детето е невръстно и няма да издържи едно дълго пътуване. Баща ми реши да отиде във Франция и да ги убеди да избягат в Англия, преди да е станало късно. Пристигнахме в Данжо в същата нощ, в която съседното имение беше опожарено и изравнено със земята, а господарите му — оковани във вериги и отведени в Париж, където да бъдат екзекутирани.
Усмихна се сардонично и продължи:
— Това беше достатъчно, за да отрезви братовчеда Пол. Той се съгласи на бягство и позволи на баща ми да се погрижи за транспорта. Преди да напусне Англия, баща ми беше взел известни предохранителни мерки. Беше се сдобил с името и адреса на един френски художник, който преди година беше помогнал на друго семейство да избяга. Шарл Девил. Изпрати да го повикат. Междувременно ние се скрихме в една тайна стаичка в подземната тъмница на замъка. Девил дойде. Обеща да ни помогне и да задвижи плана за бягство. Баща ми беше уредил някакъв кораб, който трябваше да хвърли котва в близкото заливче. Ние трябваше обаче да стигнем до него. Минаха две седмици, докато Девил изфабрикува нужните документи. Два дена ни трябваха, за да подкупим крайбрежната охрана. Вече бяхме готови за отпътуване.
Направи пауза. И добави:
— Спомням си, че погледнах назад от прозорчето на каретата и ми се стори, че Девил е много мрачен. Помислих, че това е просто загриженост. Защото баща ти беше очарователен човек. Нито един от нас не го заподозря в предателство. Никой не се досети, че е негодник.
— Той не е негодник.
— Не е ли? Не би могла да убедиш в това братовчед ми и неговата съпруга, които паднаха на колене пред гилотината. Каретата беше спряна на не повече от двайсет мили от замъка от агенти на Комитета за обществена безопасност. Войниците знаеха доста точно кой е в каретата. Братовчед ми и неговата съпруга бяха отведени като затворници в Париж, като по време на цялото пътуване бяха строго охранявани. Войниците щяха веднага да убият детето, но баща ми се намеси. За нас те имаха други инструкции, които не включваха незабавното ни унищожение и на него му беше разрешено да вземе детето със себе си.
— Сигурна съм, че те не биха убили едно невинно дете.
— Така ли мислиш? През онези дни не беше нещо необикновено да използват аристократите за храна на животните.
Тя потръпна ужасена. Тогава беше много малка и не схващаше каква трагедия се разиграва около нея. Беше чувала само историите, които Клара й разказваше и които разкриваха нейното мрачно неодобрение. Те обаче не й се струваха истински, приличаха й на лоши сънища А сега историите от миналото оживяваха и ставаха съвсем реални.
— Баща ми не е имал нищо общо с тяхното залавяне.
— Юда — твърдо повтори той. — Когато аз и баща ми бяхме върнати обратно в замъка, Девил беше в двора му и разговаряше с един мъж, който очевидно беше член на отряда войници.
— Значи и той е бил един от затворниците.
— Той пребледня, когато видя колко втренчено го гледам. Бързо отстъпи, възседна коня си и напусна двора на замъка. Свободен — добави той горчиво. — И вероятно доста по-богат отпреди.
— Това сигурно си има своето обяснение — прошепна тя.
— Аз ти давам обяснението. Но ти отказваш да го приемеш.
Тя поклати глава.
— Не може да бъде. Сигурно има и друг отговор. Кой беше мъжът, който е разговарял с него?
— Раул Камбре.
— И той беше един от войниците?
— Не, по-късно открих, че е бил само прикрепен към Комитета по обществена безопасност и е бил натоварен със задачата да преследва враговете на държавата. Връзката му с Комитета беше доста слаба. Той избягваше да привлича вниманието на обществеността. Събираше аристократите от техните имения и ги изпращаше на гилотината. Носеше се по гребена на вълните докато е възможно, а после се скриваше. След обезглавяването на Робеспиер, когато дойде краят на ужаса, той просто изчезна. — Той срещна погледа й и добави: — Също като баща ти.