— Продължавам да твърдя, че той въобще не е като баща ми.
Изведнъж тя разбра, че трепери, че цялата се тресе. Обгърна тялото си с ръце, за да не види той.
— Щом непременно искаш да убиеш някого, убий Камбре. Очевидно е, че той е виновен.
— Нима другите са били по-виновни от Юда?
Тя си пое дълбоко дъх и несигурно каза:
— Съжалявам, че твоите братовчеди са били убити, но аз…
— Не бяха само братовчедите ми. Баща ми беше заклан.
— Но ти каза, че войниците са имали нареждане да не го нараняват — каза тя, шокирана.
— Баща ми беше много безразсъден човек и имаше нахалството да заговори Камбре с по-малко уважение, отколкото той мислеше, че заслужава. Раул Камбре издаде нареждането да завлекат баща ми в гората и да го насекат на парчета. Аз видях как го направиха.
— Моля те! — Тя затвори очи, за да прогони образите. — Не искам да слушам повече.
— Нямам намерение да ти разказвам всички кървави подробности. Мисля, че вече чу достатъчно.
— Повече от достатъчно.
Ясните, студени думи на Данемон още звънтяха в ушите й. Бяха я разтърсили по-силно, отколкото би го направил и най-прочувственият разказ.
— Все още ли мислиш, че лъжа? — попита той.
Тя се насили да отвори очи и да го погледне в лицето.
— Мисля, че ти вярваш, че говориш истината.
— Господи — той разгневено се втренчи в нея, — никога ли не се предаваш?
— Понякога истината не е чиста и ясна — каза тя, изпълнена с отчаяние. — Ти нямаш доказателства.
— Видях Шарл Девил.
— А аз вярвам в него — прошепна тя. — А и дори да не вярвах, той ми е баща. Не мога да те оставя да го убиеш. Всичко онова трябва да е било някаква грешка. Всеки греши. Трябва да им простим.
— Не бива да се правят грешки от такава величина. — Устните му бяха здраво стиснати. — Не прощавам грешките, докато за тях не се плати.
— Не прощаваш дори грешките на баща си?
Той изненадано я погледна.
— Моят баща?
— Ти каза, че тогава си бил само едно малко момче. Какво право е имал той да те постави в опасност, да те заведе в страна, където знае, че царят размирици?
— Аз исках да отида.
— И това е било грешка. Можело е да те убият и грешката щеше да бъде негова. Той е бил глупак.
— Сега не говорим за баща ми.
— Аз въобще няма да говоря повече. — Облегна се и се опита да възвърне самообладанието си. — Няма смисъл. Не можем да постигнем съгласие.
Той замълча за малко, а после грубо каза:
— Права си. Още когато подхванах разказа, знаех, че ти няма да промениш мнението си. Защо, по дяволите, трябва да се опитвам да те спасявам, когато ти самата не искаш да се спасиш? Уверявам те, че това не е в характера ми. Винаги съм приемал онова, което съдбата ми донесе. И сега предусещам този особен деликатес — той се усмихна цинично. — На всяка цена ела с мен. Търсенето беше дълго и уморително и аз трябва да получа наградата си. Така е правилно.
Лани излезе на верандата почти веднага след като слънцето изгря. Каси въздъхна облекчено. Добре беше да има съюзник около себе си. Данемон не беше проговорил повече, но тя усещаше гнева и напрежението му, макар да лежеше на няколко метра от него.
— Добро утро. — Данемон студено поздрави Лани. — Мога ли да приема, че и ти си замесена във всичко това?
— Толкова дълбоко, колкото Каси позволява. Тя не ми каза нито дума за лауданума.
Лани отиде до Брадфорд, отметна главата му назад и се взря в лицето му.
— Очаквах вече да е буден. Сигурно е от брендито…
— Буден съм — прошепна Брадфорд. — Но се страхувам да отворя очите си. Усещам главата си като разбит кокосов орех. — Той предпазливо отвори едното си око. Беше кръвясало. — А, струва си болката, щом като те виждам. Твоето лице наистина е като лицето на ангел.
— Твоето мнение няма никакво значение. Ти със сигурност не си се срещал с нито едно от небесните същества.
Брадфорд потрепери.
— Жестока си… — Той озадачено се намръщи. — Като че ли нещо ме възпира. Ти ли го направи?
— Вярвам, че можем да обвиним мадмоазел Девил — каза Джеърд. — А също така и лауданума.
— Лауданум. Нищо чудно, че главата ми пулсира така.