— Сигурен съм, че тази сутрин се чувстваш малко по-зле от обикновено. — Лани се обърна към Каси. — Време е да ги развържем. Клара скоро ще се събуди.
Каси нетърпеливо кимна. Слава богу, че тази нощ най-после беше свършила.
— Да, сега вече е безопасно.
— Грешиш — меко възрази Данемон. — Никога не си била в по-голяма опасност.
Като избягваше погледа му, тя се наведе и взе ножа, които беше поставила под стола си. Първо преряза въжетата на Брадфорд.
— Благодаря — учтиво каза той. — Макар да се съмнявам, че тези извънредни мерки са били необходими в моя случай. Аз не съм войнствен човек.
— Не си струва усилието? — попита го Лани.
Той лъчезарно й се усмихна.
— Точно така. Колко е приятно е да бъдеш разбран.
Каси се стегна, преди да се доближи до Данемон. Той мълчаливо й протегна ръцете си. Тя се поколеба за миг. Той вече не изглеждаше напрегнат, беше почти отпуснат. Слабото му тяло беше грациозно, крайниците бяха отпуснати свободно, но той все пак излъчваше опасност. Почувства се така, като че ли щеше да освободи завързана пантера.
Той повдигна вежди:
— Е?
Трябваше да го направи. Тя разряза въжето, което стягаше китките му, после отметна одеялото и преряза онова, с което беше завързала глезените му. И бързо отскочи назад.
— Не се страхувай — присмя й се той и се изправи на крака. — Аз съм търпелив човек. Мога да чакам. Хайде, Брадфорд. Да се връщаме на кораба.
— Сега? — залита го той, докато се опитваше да се надигне от креслото. — Малко съм объркан. Пропуснал ли съм нещо?
Ще ти обясня, докато вървим по брега. — Джеърд се спря в началото на стълбите и погледна назад, към Каси. — Ще ми трябва един ден да се уверя дали казваш истината. Охраната ще остане тук през това време. — Той направи кисела физиономия и додаде: — Не че досега ми бяха много полезни. Със същия успех можеше и да не са тук.
— Не бива да пилееш времето си — нетърпеливо рече Каси. — Можем да заминем веднага.
— Ако реша, че не се опитваш отново да ме заблудиш, ще заминем довечера. Ще изпратя съобщение до охраната да опаковат нещата ти и по залез слънце да те доведат на брега.
Каси чу как Лани рязко си пое дъх, но не отдели поглед от Данемон.
— Не бива да се тревожиш. Ще бъда там.
— Това не би ми създало никакви проблеми. — Той се усмихна саркастично. — Оценявам твоята нетърпеливост, но има изисквания за това, как да се отнасяме със заложниците. Страхувам се, че охраната е наложителна.
Той слезе по стъпалата, последван от Брадфорд. Тя и Лани гледаха след тях, докато се скриха от погледа им.
— Какво е това? — Лани попита Каси.
— Трябва да замина с тях. Няма кой друг да ме отведе оттук — отговори Каси. — Не точно това искам, но поне в същата част на света, в която е и татко. Ще трябва да намеря начин да избягам от тях, щом стигнем във Франция.
— Винаги има подходящи начини. Ще ги намерим.
Каси не я погледна. Не искаше Лани да знае какво облекчение е почувствала при тези думи, които разкриваха топлото отношение на Лани към нея. Преди това се беше чувствала самотна и изпитваше страх.
— Няма нужда да идваш с мен — неуверено рече тя. — Не бих те молила за това.
— Добре. Тогава да не губим време в празни приказки, а да опаковаме нещата си и да изслушаме проклятията на Клара. Шарл ми остави малко повече от сто лири за спешни нужди. Не са много, но ще ни бъдат от полза. — Лани тръгна към вратата. — Предполагам, че разполагаме с още четвърт час преди събуждането на Клара. Нека се възползваме от него.
Глава 5
— Този ход не е мъдър — каза Брадфорд, когато лодката им наближи „Джоузефин“. — Трябва да оставиш момичето тук.
— Имам нужда от нея като заложница. — Джеърд се усмихна присмехулно. — Както ми изтъкна самата дама.
— Тя не е дама. Тя е почти дете.
— Няма още дълго да остане такова — каза Джеърд. — Животът си има начини да ни принуди да пораснем по-бързо, отколкото искаме.
— Животът на Джеърд Данемон?
Джеърд не отговори.
— Имаш намерение да я вкараш в леглото си. Заради въжетата ли? Тя не е знаела, Джеърд.
— Не само заради тях.
— Да, страхувах се, че има и нещо друго. — Той въздъхна. — Виждах как чувствата у теб се натрупват.
— Колко си наблюдателен.
— Не е мъдро това решение — повтори Брадфорд. — Ще съжаляваш.
— Защо мислиш така?
— Защото си справедлив човек и ще ти е трудно да накараш дъщерята да плати за греховете на бащата.
— Ще закалявам чувствата си. И трябва ли да ти напомням, че тя самата извърши доста грехове, като ни се противопоставяше?
— Достатъчно ли бяха, за да ти дадат извинение за онова, което мислиш да й сториш?