— Ти наистина ли си девствена?
Тя се вцепени. Бавно се обърна и се втренчи в мъжа, който беше излязъл от сянката на палмите. Говореше на езика на полинезийците, на който тя беше разговаряла с приятелките си. Обаче нямаше съмнение, че не е един от тях. Беше висок и слаб. Движеше се бавно, с котешка грация, а не с живата и пъргава походка на островитяните. Беше обут в елегантни, прилепнали по тялото, панталони. Жакетът му падаше свободно от широките му рамене. Снежнобялото му шалче беше завързано на доста сложен възел. Тъмната му коса беше завързана на опашка отзад.
„Той е много красив и елегантен. Освен, това, е хвърлил око на любимия ти жребец.“
Лихуа беше права. Той наистина беше красив. Притежаваше екзотична елегантност и грация. Крайниците му излъчваха огромна сила. Скулите му бяха високи, устата му беше добре оформена и чувствена. Лицето му беше толкова привлекателно, че очите не можеха да се откъснат от него. Лекият бриз къдреше черната му коса. Една къдрица падаше над широкото му чело.
Езичник.
Думата се появи като че ли от нищото. Тя веднага я прогони от съзнанието си. Клара използваше тази дума, когато описваше островитяните и щеше да я сметне за крайно неподходяща, когато става дума за млад благородник. Но в непознатия имаше нещо, което говореше за безразсъдство и прекалена свобода — нещо, което не се забелязваше в нито един островитянин. Той сигурно беше англичанин. Идваше откъм селото на Камехамеха, разбра тя. Лихуа беше права, той сигурно искаше от краля провизии или пък търговски стоки. Също като другите англичани. Не трябваше да се тревожи.
— Е, девствена ли си? — попита я той, уж небрежно, докато напредваше към нея.
Той може и да не представляваше заплаха, но тя му отговори на полинезийски с известна досада в гласа:
— Не бива да подслушвате разговорите на другите. Не е достойно.
— Нямаше как да не чуя. Вие крещяхте.
Погледът му се спусна по лицето й, по голите й гърди, надолу към бедрата й, които се очертаваха под памучния саронг.
— Разговорът много ме заинтересува. Беше извънредно… възбуждащо. Не всеки ден мъжът е сравняван с жребец.
Арогантността и откровеността му я ядосаха.
— Лесно е да се достави удоволствие на Лихуа.
Той, изглежда, се изненада. После бавно се усмихна.
— А на теб не е лесно да се достави удоволствие, щом си още девица, така ли? Какво предизвикателство за мъжа. Как се казваш?
— А ти?
— Джеърд.
Беше дукът, не чичото. Тревогата й изчезна, когато разбра, че този мъж е на не повече от трийсет години. Каква ли заплаха можеше да представлява? Та тогава той е бил още момче!
— Имаш и друго име.
Той повдигна вежди.
— Не играеш честно. Още не си ми казала името си. — Но се поклони и се представи: — Щом трябва да спазваме формалностите, аз съм Джеърд Бартън Данемон.
— И си дук?
— Да, имам тази чест… или безчестие. Зависи как се приема разгулът, на който се отдавам сега. Това има ли значение за теб?
— Не, тук това е само друга дума за „вожд“. А ние си имаме достатъчно вождове.
Той се засмя.
— Разбит съм. И след като вече решихме, че не представлявам никакъв интерес, мога ли да запитам за името ти?
— Каноа.
Това не беше лъжа. Това беше името, което Лани й беше дала. За нея то беше по-важно от рожденото й име.
— Което означава „свободна“ — преведе си той на английски. — Но ти не си свободна. Не и докато онази грозната ти забранява удоволствието.
— Това не е твоя грижа.
— Напротив, аз имам намерение да го направя моя грижа. Тази вечер получих чудесни новини и съм в настроение да празнувам. Ще празнуваш ли с мен, Каноа?
Усмивката му проблесна в мрака, ласкава и съблазнителна, примамваща. Глупости. Той беше просто мъж. Глупаво беше да се впечатлява така от един непознат.
— И защо да го правя? Добрите за теб новини не означават нищо за мен.
— Защото нощта е прекрасна, аз съм мъж, а ти си жена. Това не е ли достатъчно? Не обичам да виждам жени, лишени от… — Той се спря на няколко метра от нея и с отвращение каза: — Господи, та ти си само едно дете!
— Не съм дете.
Обикновено и доста често хората правеха тази грешка. Грешка, която я вбесяваше. Тя беше с крехко телосложение и беше доста дребничка, сравнена с островитянките. Винаги смятаха, че е на по-малко от деветнайсет.
— О, не, сигурно си на четиринайсет или петнайсет — саркастично подхвърли той.