— Това нищо не означава. То е просто защото… съм изненадана.
— Ти си готова — поправи я той нежно. — И твоята готовност е красива.
— Не мога да бъда готова. — Тя преглътна, защото гърлото й беше пресъхнало и сковано. — Не и за тебе.
— Защото ме мислиш за твой враг? Това няма никакво значение. Не и за тези неща.
— Разбира се, че има значение — разгневи се тя. — Аз не съм животно. Мога да контролирам тялото си. Няма да си позволя да… — Изведнъж спря, а после добави: — Отивай си. Не те искам тук.
— За нещастие — той пак се облегна на стената, — няма да си тръгна, докато не се уверя, че жребецът се е успокоил напълно. Все пак, нищо не се е променило. Вече ти казах, че нямам намерение да те изнасилвам тази вечер. На теб не ти беше лесно напоследък. А аз, кои знае защо, съм изпълнен до краен предел със загриженост и хуманност. Крайно необичайно.
Той грешеше. Нещо се беше променило. Тялото й започваше да я предава. Чувстваше се слаба и уязвима.
Трябваше й време, за да възвърне самообладанието и увереността си.
— Нямам нужда от теб. Върви си.
Той не се помръдна.
Тя затвори очи, но все още усещаше погледа му върху себе си.
— Но не съм чак толкова изпълнен със съчувствие, че да не ти кажа нещо, върху което да мислиш. — Гласът му беше нежен и чувствен. — Поне един път ще те обладая в конюшнята. Ти ще бъдеш гола и ще чувстваш как сламата гъделичка гърдите ти. Ще я чувстваш да гали и корема ти, докато аз прониквам в теб. Виждала ли си някога как жребецът възсяда кобилата?
Тя не отговори.
— Разбира се, че си. Нали искаш да имаш коневъдна ферма. Съвкуплението възбужда ли те? Проникването, силните тласъци, взаимността…
Като си представи това, което той описваше, тя почувства топлина между бедрата. „Не мисли за това.“ Тя не беше животно, не беше кобила за разплод.
Сеното миришеше на свежест. Тя усещаше как то я гъделичка през тънкия памучен плат. Много осезателно усещаше и него, застанал само на няколко метра. Мъж… жребец…
— Изцвили ли кобилата, когато той влезе в нея?
— Да — дрезгаво отговори тя.
— Но тя го искаше, нали? Притискаше се в него, нали?
— Разбира се. Тя беше в периода си, беше разгонена.
— Като теб. И на теб ти е време, нали?
— Не…
Бързо повдигна клепачи и видя очите му, все още приковани в нея. Те силно блестяха. Въздухът й се струваше тежък. Дишаше трудно.
— Казах ти вече, аз не съм животно.
— В този върховен миг, ние всички сме животни. Гарантирам ти, че няма да се тревожиш дали съм враг, или приятел, когато вляза в теб и…
Тонът му беше толкова уверен, че я уплаши повече и от образа, който думите му извикваха в съзнанието й. Джеърд в нея, яздейки я така, както беше яздил Капу. Тези твърди, мускулести бедра, които ще я обгръщат и ще я направляват, докато той…
— Върви си — прошепна тя.
Той поклати глава.
— Тогава не ми говори. Не искам да слушам.
— Мисля, че вече казах достатъчно.
Беше казал прекалено много. Не биваше да мисли за думите му, нито за ефекта, който имаха върху нея.
„И на теб ти е време, нали?“
Беше отрекла, но може би това беше причината отговорът й да е така настойчив. Още преди да го срещне, тя беше разбрала, че тялото й се събужда за чувствеността. Да, това беше, тя с нетърпение се впримчи в това обяснение. Не той беше причината. Можеше да бъде всеки друг мъж. Просто й беше дошло времето за съвкупление. Той беше по-чувствен от всички мъже, които беше срещала досега. Естествено беше тялото й да отговори по този начин. Но това не означаваше, че тя ще се подчини на неговия зов.
— Не ме интересуваш. Въобще няма да ти обръщам внимание.
Той се усмихна.
— Нима?
Тя отмести очи от него и ги прикова в Капу. Дяволите, да го вземат. Беше толкова уверен, толкова хубав. Дори когато не го гледаше, тя осезателно усещаше присъствието му. Спомняше си извивката на бедрата му, пристегнати в панталоните, неговата грациозност, неговата уста…
„Искам да оближа солта по гърдите ти.“
Не, не отново. Не бива да се чувства така. Не той беше причината. Тя отчаяно си го повтаряше, като заклинание против дявола. Просто й беше време.
Причината не беше той.
Глава 6
— Тя все още ли е там долу?
Джеърд се обърна. Яркото утринно слънце го накара да премигне. Брадфорд идваше към него по палубата. Чичо му се беше обръснал, беше извънредно елегантен в бежови панталони и сако, купени от „Уърт“. Очите му бяха изненадващо живи и блестящи.
— Защо си станал толкова рано? По времето на цялото пътуване нито веднъж не те видях да ставаш преди обяд.