— Преувеличаваш. Обикновено, когато има нещо интересно, ти позволявам да ме събудиш и по-рано.
— Но рядко ставаш от леглото по собствено желание.
— Вярно е. Но всички ние често полагаме повечко усилия, ако на хоризонта се появи нещо, което представлява интерес за нас.
Джеърд се вкамени.
— И мога ли да те запитам какво толкова те е заинтригувало?
Брадфорд се засмя.
— Господи, колко ядосан изглеждаш. Какво съкровище пазиш от моята сластолюбива жажда? Момичето или коня?
Джеърд се прокле заради тази своя реакция, която беше чисто инстинктивна. Насили се да се усмихне.
— Коня, разбира се. Знам какви са твоите страсти.
— Нима? Колко жалко, че е толкова лесно да бъда прозрян — каза Брадфорд. — Ти не ми отговори. Момичето още долу в трюма ли е? Още ли стои при нашия прекрасен приятел?
— Вероятно. — Той отмести поглед, но когато наближиха вратата, водеща към трюма, ускори крачка. — Освен ако конят не я е стъпкал.
— О, не мисля, че би го направил. Дори когато беше почти обезумял от страх, й позволи да се приближи до него. — Той замислено сбърчи чело. — Тя ми даде надежда.
— Надежда?
— Винаги съм ти завиждал заради начина, по който се справяш с конете. Като че ли използваш магия. — Той направи гримаса — Но магията не е по силите на обикновените смъртни. Това, което толкова лесно ти се удава, не е по моите сили.
Джеърд се втренчи в него силно изненадан. Брадфорд никога преди не беше говорил така Сигурно и сега не беше ядосан.
— Глупости. Ти си най-добрият ездач, когото някога съм срещал.
— Но не съм Кахуна — Той се усмихна. — А и може би не трябва да бъда. Това младо момиче в трюма също не е Кахуна, но си има своята сила.
— Каква сила?
— Колебая се дали да го кажа. — Той направи пауза. — Любовта. — Той сви рамене и продължи: — Господи, какво старомодно и глупаво чувство. И все пак то й дава сила, която едновременно ни привлича и ни се струва съвсем непозната. Ние и двамата не я разбираме. Вероятно и тя не я разбира. Но се срамувала изпитва това чувство. Когато я наблюдавам заедно с жребеца, като че ли пред мен се отваря врата, която води към нови, непознати земи.
— И какво има зад тази врата? — подигра му се Джеърд.
— Не знам Както казах, мисля, че там е надеждата. Въпреки че надеждата също е старомодно понятие и аз може и да не успея да я разпозная. Но мисля, че може би си заслужава усилието да се опитам да я изуча.
Той престана да говори, защото бяха стигнали до вратата, водеща към трюма.
— Ще слезеш ли долу с мен?
Той поклати глава.
— Ще те почакам тук. Трюмът мирише неприятно.
Джеърд отвори вратата.
— Там има много неща, които чакат да бъдат изучени.
— Не съм казал, че приличам на Христофор Колумб. Знаеш ли, тя ми напомня малко за Жозет.
Джеърд застина.
— Тя никак не прилича на Жозет.
— О, не по външен вид, но у нея има същата безразсъдност, същата упоритост. Мисля, че при определени обстоятелства може да бъде също така примамлива и измамна.
— Тя и Жозет нямат нищо общо.
— Защото ти не искаш да допуснеш никакви сравнения? — меко запита Брадфорд. — Те ще те накарат да се почувстваш неудобно?
— Ни най-малко. — Джеърд се усмихна язвително. — Макар че, сигурен съм, че ти точно това целиш.
— Може би. Може би аз искам сам да отворя няколко врати. Както и да е, сравненията могат да почакат, докато тя и Жозет застанат една до друга. Господ да ни е на помощ.
— Те няма да се срещнат — каза Джеърд. — Жозет няма нищо общо с това.
— Тя може и да не се съгласи с теб. — Той се извърна и се облегна на перилата. — Ще видим, нали?
— Не, защото Жозет не се вписва в тази картина.
Джеърд затвори вратата и бързо заслиза по стъпалата в тъмното. Беше радостен, че се отърва от странното настроение на Брадфорд Не, не само от настроението му. Кой знае защо, Брадфорд като че ли нарочно се стремеше да го нарани. Но той не знаеше. Е, и какво, по дяволите, щеше да направи, ако знаеше? Сигурен беше, че Брадфорд не би искал той да се лишава от таланта, който имаше по отношение на конете. Понякога му се струваше, че Брадфорд е във възторг от него. Струваше ли му се? Разбира се, че беше във възторг. Джеърд поставяше под въпрос всичко и то само защото Каси Девил беше влязла в живота им и излъчваше тревожни вълни.
Виждаше Капу като тъмна сянка, която неспокойно се движи из яслата.
— Спокойно — тихо каза той и запали фенера, който се намираше до стълбата. — Няма от какво да се страхуваш. — Наближи бавно яслата и добави: — Ти ме познаваш.
Къде, по дяволите, бе момичето?
Тя спеше, свита на кълбо в ъгъла. Беше силно изтощена и дори гласът му не наруши съня й. Господи, колко безпомощна изглеждаше. Косата й беше объркана и я обвиваше като одеяло, на бузата й имаше петно, което можеше да е от мръсотия, но можеше и да е рана, а тялото й беше така крехко и чупливо. Когато беше будна, той усещаше само досадата, нервността и предизвикателността й, но сега му се струваше, че тя няма с какво да се защити. Беше толкова млада и невинна, като Жозет…