— Не, на повече съм…
— Разбира се, че си.
Той не й вярваше. Глупаво беше да спори с мъж, когото вероятно никога повече няма да види.
— Няма значение.
— По дяволите, има — грубо възрази той. — Чух Калуа да казва, че е имала мъж за първи път, когато е била на тринайсет. Но не се вслушвай в думите й. Следвай съветите на онази грозната, възрастната. Не е твоя работа да плуваш до чуждия кораб и да лягаш с моряците.
— Но за теб е много подходящо да блудстваш с приятелките ми, нали?
— Това е различно.
Тя грозно изсумтя. Той премигна, а устните му се изкривиха в опит да потисне усмивката си.
— Не си съгласна?
— Мъжете винаги смятат, че са изключение на всяко правило. Не е честно.
— Права си, разбира се. Ние сме много несправедливи към жените.
Тя беше изненадана. Не беше свикнала да получава съгласието на мъжете по тези въпроси толкова лесно. Дори баща й заемаше предизвикателна позиция, когато тя се опитваше да обсъжда с него въпроса за мъжката несправедливост.
— Тогава защо не престанеш?
— Защото, когато правим любов с жените, ние гледаме на света като на приятно местенце, в което да прекараме живота си. Обзалагам се, че ще продължим да бъдем несправедливи дотогава, докато не ни принудят със сила да престанем.
— И ще бъдете спрени. Това не може да продължава вечно. Мери Уолстоункрафт дори е написала книга, която…
— Мери Уолстоункрафт. Какво знаеш за нея?
— Лани е бил образована от английските мисионери. Съпругата на преподобния Денсуърт й дала копие на книгата на мис Уолстоункрафт, а тя го даде на мен.
Той простена.
— Мили Боже, мислех, че няма да се сблъскам с проповядването на тези интелектуалки, след като съм напуснал Лондон.
Тя смръщи вежди Беше озадачена.
— Интелектуалки?
— Образовани дами като мис Уолстоункрафт. Не знаех, че са завзели и райските кътчета, като това тук.
— Истината и справедливостта не могат да останат скрити — каза тя въодушевено.
— Разбирам — отговори той сериозно. — Така ли казва мис Уолстоункрафт?
Заболя я от думите му.
— Ти ми се подиграваш.
Той се намръщи.
— По дяволите, не исках да го приемеш така…
— Не лъжи. Точно това искаше.
— Добре, присмивах ти се. Признавам си, че не съм свикнал да разговарям с толкова млади девойки като теб.
— Е, не е необходимо да разговаряш повече с мен. Няма да стоя тук да слушам твоите…
Тя се обърна и тъкмо щеше да се отдалечи, когато той каза.
— Почакай.
— Защо? За да ми се присмиваш пак?
— Не. Странно, изпитвам разкаяние. Сигурно имам нужда от опрощение на греховете.
Усмихна й се ласкаво и каза:
— Остани при мен и ми го дай, Каноа.
Очите му вече не бяха студени. Цялото му същество излъчваше притегателна сила, която беше почти хипнотизираща. Изведнъж я обзе желание да направи стъпка към него, да се приближи до топлината, която струеше от тялото му.
— Защо… да го правя? — отново го попита тя.
— Защото имаш добро сърце.
— Не знаеш дали е така. Не знаеш нищо за мен.
— Знам, че си загрижена за приятелките си. Това означава, че имаш добро сърце.
— Лесно е да бъдеш загрижен за приятелите си. Но ти си чужденец.
Усмивката изчезна от лицето му и той погледна към морето.
— Да, такъв съм.
Самота. Тя усети, че той говори за постоянното състояние, в което се намира душата му. Усети също, че душите им са сродни. Тя знаеше всичко за самотата.
Отново проява на глупост. Той беше благородник. Лихуа не беше намерила в него нещо, за което да го съжалява. Но Каси каза сърдечно:
— Щом искаш да ти простя, аз с удоволствие ти давам моята прошка.
Той се обърна и я погледна.
— Нима? Каква необикновена щедрост!
Видя, че тя неуверено смръщва вежди, и добави:
— Не, това не е сарказъм. Знам, че така си, си помислила. Но жените, с които съм свикнал да общувам, не дават нищо даром. Но ти още не си жена. Имаш време да се научиш на всички женски хитрости.
Усмивката му вече не беше така приятна.
Съчувствието, което изпитваше към него, изчезна. Беше заместено от гняв.
— Не е чудно, че ти се налага да заплащаш за удоволствията си, след като правиш неправилни преценки и глупави забележки. Езикът ти жили като оса.
Той избухна в искрен смях.
— Езикът ми може да прави и други неща, не само да жили. Трябва да ти покажа… — Той въздъхна. — Все забравям, че ти не си като другите. Може би трябва да се спогодим за нещо, което да представлява интерес и за двамата.
Той хвърли поглед към сянката на палмите, откъдето се беше появил, и попита:
— Това твоят кон ли е?
— Да.
— Хубав жребец Може да пожелая да го купя, но преди това трябва да го видя как се движи Не съм виждал много често толкова красиви животни.