Той стоеше неподвижен в нея. Всичките му мускули бяха напрегнати до краен предел.
— Да се движа ли? — попита я тихо.
Щеше да умре, ако не го направеше.
— Да.
— Благодаря ти. Господи!
Част от напрежението му се разсея, но той изглеждаше така, като че ли го подлагат на мъчение. Размърда се неуверено. Първите няколко тласъка бяха бавни и леки.
— Ще се опитам да… — прошепна той. — Няма полза. Съжалявам. Не мога…
Той се задвижи бясно — тласъците му бяха ту по-бързи, ту по-бавни, понякога влизаше надълбоко, понякога — не.
Тя впи ръце в раменете му. Държеше се отчаяно за него. Празнотата ставаше по-голяма, гладът се изостряше. Опита се да му помогне. Започна да повдига бедрата си нагоре. Инстинктивно го обгърна, за да го задържи, но той като че ли искаше да я изостави.
— Не, недей! — задъхваше се тя. — Не мога…
Трябваше да го направи. Трябваше да го има целия. Главата й, положена на възглавницата, започна бясно да се мята наляво надясно. Чувстваше влагата по бузите си. Разбра, че от очите й текат сълзи. Лани беше казала, че този глад най-после ще бъде задоволен. Защо не изчезваше? Защо продължаваше да нараства и да се променя, защо превръщаше тялото й в свой роб? Защо можеше само инстинктивно да следва ритъма, наложен от Джеърд?
— Моля те, направи го…
Дори не знаеше за какво го моли. Да спре това мъчение. Или да го накара да продължи вечно. Те си принадлежаха. Всеки тласък, всяка ласка ги приближаваше все повече един към друг. Джеърд. Той й принадлежеше. Мрак. Глад. По-бързо, по-силно.
Чуваше стенания. Кой стенеше — тя или Джеърд? Нямаше значение, те бяха едно цяло.
— Сега! — каза той през стиснатите си зъби.
Гмурна се дълбоко и стигна до сърцевината й.
Тя извика, когато черният глад избухна и се превърна в светлина, която не приличаше на нищо, познато й досега. Джеърд се отпусна върху нея.
— Мили Боже!
Струваше й се, че дълго време са лежали с преплетени тела. Дишането на Джеърд все още беше рязко и неритмично. Той се обърна на една страна и докосна с устни клепачите й.
— Мисля, че ще е най-безопасно, ако приемем, че ме намираш за „приятен“. Определено си повече Каноа, отколкото предвзетата девственица Касандра.
Гласът му беше мек и кадифен, нежно вибрираше в мрака. Каси мързеливо си помисли, че е съблазнителен като летен бриз. Това беше красиво, но тя искаше още веднъж да изживее другото. Скоро, той щеше да я докосне, да я погали и пламъците отново щяха да започнат да я изгарят.
Тя отвори очи. Той беше съвсем близо до нея, сърцата им биеха в съзвучие. Очите му бяха толкова сини и ясни, че й се струваше, че никога няма да отдели поглед от тях. Искаше да остане при него, докато забрави всичко, докато престане да съществува „утре“.
— Куайхелани — прошепна тя.
— Моля? — Той целуна връхчето на носа й — Не вярвам да знам значението на тази дума.
— Това не е дума, а наименованието на едно място. Мястото, където… — Изведнъж се събуди. Не довърши започнатата мисъл. Това не можеше да продължава вечно. Това не беше Куайхелани. За какво мислеше тя? — Няма значение.
— Но за мен има. Аз съм много любопитен.
Той нежно загриза връхчето на ухото й. Натискът беше добре отмерен и предизвикваше копнеж у нея.
— Искам да знам всичко за Куайхелани. Искам да знам всичко за теб.
За да притежава ума й така, както притежаваше тялото й. Когато споменът за съединяването на техните тела се върна, тя беше обзета от паника, Мили Боже, какво я беше прихванало? Тя знаеше отговора. Той я беше притежавал. Имаше власт над нея и я беше накарал да забрави всичко, освен онова, което той искаше тя да чувства.
Отблъсна го с цялата сила, която притежаваше. Свари го неподготвен. Скочи от койката и диво се заоглежда наоколо. Търсеше саронга.
— Къде, по дяволите, отиваш? — Джеърд се повдигна на лакът. — Върни се в леглото.
— Защо? — Тя вдигна дрехата от пода и бързо се загърна в нея. — Всичко свърши. Връщам се в каютата си.
— Не е свършило. Едва сме започнали.
Тя се завъртя към него.
— Свърши. Аз реших да дойда тук. Сега си тръгвам. Ти нямаш нищо общо с това.
Той стисна устни.
— Не съм съгласен. Само допреди десет минути имах доста общо с това. Нямам желание да ме отхвърлят по такъв начин.
— Казах ти, че ще си тръгна. Казах ти, че съвкуплението няма да означава нищо за мен. — Тя отметна косите си назад с трепереща ръка. — Нищо.
Той я загледа с присвити очи.
— Тогава защо бягаш?
— Не бягам.
— Мисля, че бягаш.
Той й протегна ръка. Канеше я, викаше я — гол, силен, невъобразимо привлекателен.