— Лека нощ.
Излезе от каютата.
Той беше много ядосан. Защо я беше пощадил? Милост, състрадание? Не искаше той да й демонстрира загриженост и разбиране. Всяко едно от тези чувства я правеше уязвима, премахваше бариерите, които тя издигаше между себе си и него. А тази вечер той й беше показал дори нещо повече. Не си беше представяла, че предизвикателството и противопоставянето ще доведат до откровение и засилване на връзката помежду им.
Всичко щеше да бъде наред. Бариерите все още бяха по местата си. Но не биваше да се приближава много близо до него.
Куайхелани.
Плаващ, благословен, носещ се по течението, свободен, огрян от слънчевите лъчи…
Не биваше да изрича тези думи на глас. Той не биваше да знае за него.
Отиде по-близо до него и прошепна:
— Тази вечер по палубата нямаше моряци.
Той я целуна по слепоочието.
— Има. Но не са от тази страна на кораба. Казах им, че ще ги хвърля зад борда, ако ги хвана близо до тази каюта.
Той й беше отстъпил победата в битката, но пак беше успял да постигне своето.
— Неразумно — отговори му тя нежно. — Те вече ме видяха…
Устните му покриха нейните.
— Млъкни — каза той грубо и повдигна главата й. Раздели бедрата й и се намести между тях. — Вече няма да могат да те видят. Никой няма да може.
— Ако аз реша, всички ще могат да ме видят. Ти не можеш…
Той отново влезе в нея с едно силно движение.
— Никой няма да те види. — Бедрата му отново се повдигаха и спускаха в онзи див, езически ритъм. — По дяволите, нима това е единственият начин, по който мога да прекъсна спора?
Спора? Тя дори не помнеше за какво говореха. Прехапа долната си устна, защото той беше обхванал бедрата й с ръце и я повдигаше при всяко свое движение навътре. Напрежението нарастваше, започваше да става непоносимо…
Тя изви гърба си в дъга. В следващия миг започнаха конвулсиите. Тя викаше. По тялото й пробягваха вълна след вълна на удоволствие.
Куайхелани…
— Лани, погледни делфините! — Каси се облегна на перилата и посочи с ръка към морето. — Следват кораба. Спомняш ли си първия път, когато ме взе със себе си и отидохме да плуваме с делфините в залива Ханлуа?
Лани се засмя.
— Как мога да забравя? Ти почти се удави. Искаше да плуваш с тях чак до края на света.
Каси се усмихна и продължи да наблюдава хлъзгавите сиви тела, които браздяха водата.
— Беше прекрасно… Толкова много любов и радост. Чувствах се като една от тях.
— За нещастие, не плуваш чак толкова добре, че да се превърнеш в делфин. Ще трябва да живееш на брега. Но поне имаш Капу. — По устните на Лани пробяга усмивка и тя поклати глава. — Макар че често се питам дали ти не настоя Капу да дойде на това плаване, за да може и той заедно с теб да се присъедини към делфините в някакво подземно царство.
— Не ставай глупава. Не съм чак такова дете. Знам, че правилата, които природата следва, не могат да бъдат нарушавани.
— Една част от теб знае, може би. Но друга част вярва, че ще намериш Куайхелани, където делфини и коне играят заедно и всичко е прекрасно.
— Виждаш ли онова малко делфинче? Не е ли прекрасно? — Каси се засмя и се загледа в делфинчето. — Не мисля, че мечтата ми е лоша.
— Не, красива е. — Лани направи пауза. — Но може би си уморена постоянно да мечтаеш за едно и също.
Усмивката на Каси изчезна, защото тя разбра, че Лани не говори вече за делфините. Да, този разговор трябваше да се състои. Лани беше пазила мълчание през последните няколко седмици, но Каси усещаше, че тя е неспокойна.
Колко странни бяха тези изминали седмици. Персефона. Тя се присмиваше на сравненията на Джеърд, но понякога се чувстваше така, като че ли балансираше между слънчевата светлина и мрака. През деня тя и Джеърд не си обръщаха внимание, дори се правеха, че не се забелязват. Рядко си говореха, просто си кимваха, като че ли бяха непознати. Дори на масата, по време на храна, те не си говореха директно. Само когато тя влизаше в каютата му през нощта, преструвките и безразличието изчезваха и той я привличаше в тъмния, чувствен, плътски свят, в който властваше. Каси нямаше нужда да се тревожи поне докато Джеърд смяташе двата свята за нещо отделно.
— Мечтите ми са същите, каквито бяха и преди да се кача на борда на този кораб.
— И всичко е наред с теб? — попита Лани. — Той ти доставя удоволствие?
Руменина обагри бузите й, защото си спомни какъв беше Джеърд през изминалата нощ. Главата му беше между бедрата й, а езикът му я милваше, гмурваше се надълбоко. Преглътна.
— Да, той ми доставя удоволствие.