— Така ли мислиш наистина? Ще трябва да почакаш малко, докато събера сили. Не бях сигурен дали не наказвам себе си. — И сухо добави: — Някой ден ще намеря начин да не бъда все аз жертвата по време на нашите срещи.
— Много е просто. Не се ядосвай без причина. Аз само ти обърнах гръб. Какво значение има това?
— Има. То ме нара… То ме безпокои. — Той я погали по косата. — Моят отговор е странен, също както и твоето поведение. Започвам вече да изпитвам досада от това положение на нещата.
Неговите думи й причиниха болка.
— Не съм длъжна да идвам при теб.
— Длъжна си! — Ръцете му здраво я стиснаха. — Всяка нощ. Но това не е достатъчно. Искам да пренесеш нещата си в моята каюта.
Тя се вцепени.
— Не.
Отблъсна го и седна.
— Казах ти, че…
— Знам какво ми каза. То не ме интересува. Искам да си тук всеки път, когато те пожелая — Отново я прегърна. — Искам да те докосвам по всяко време. Искам да мога да те имам, когато… — Грубо я целуна. — Господи, днес следобед те желаех.
— Позволи ми да си отида — прошепна тя.
— Ти самата не искаш да си тръгваш.
Да, беше прав. Не искаше да се разделят. Искаше да остане и да бъде част от него. Но ако не си тръгнеше сега, можеше да отстъпи и да му се подчини, а това не биваше да става.
„Не извършваш предателство, ако след това станеш и си тръгнеш.“
Думите на Лани. Верни, правдиви думи. Тъмнина и светлина. Вече започваха да се разкриват някои малки подробности от техния живот, малки, незначителни подробности от техния начин на мислене. Случайни забележки, въпроси, всяка произнесена дума ги сближаваше все повече. Не биваше да пресича границата. Страстта не биваше да прераства в интимност. Или ще бъде погубена.
Тя отново го отблъсна, седна и спусна крака на пода.
Стори й се, че ще се опита да я задържи, но той не го направи. Тя се изправи и започна да търси саронга в тъмнината.
— Някой ден ще останеш. — Тихият му глас я последва. — Всеки път, когато сме заедно, отстъпваш по малко.
Тя намери саронга си и побърза към вратата. Опитваше се да заглуши думите му, да не чува увереността му, която плашеше повече и от най-големите възможни хвалби.
— Мога да чакам.
— Харесвам косата ти. Понякога, след като си, си заминала, ми се струва, че усещам нежния й допир.
Той разпиля дългата й коса върху раменете си и я придърпа върху гърдите си. Мълча дълго време, а после гласът му проряза мрака:
— Това няма значение, нали знаеш?
— Какво? — попита тя.
Ударите на сърцето й бяха като приглушени гръмотевици, помисли си тя замечтано.
— Това. Не мога да му позволя да придобие значение. — Дланите му погалиха косата й. — Далила…
Обзе я еуфория. Татко. Той говореше за баща й. Джеърд никога не беше споменавал баща й, нито пък тя беше говорила за него. Той винаги беше там, на заден фон. Но времето минаваше и той като че ли започваше да се изтрива от съзнанието й. Приличаше на неуловим фантом. Всичко беше замъглено от треската, която изпитваше, когато бе с Джеърд.
— Аз не съм Далила.
— Така твърдиш ти. — Дланите му се спуснаха по гръбнака й. — Тогава защо не мога да те оставя да си отидеш? Мислех, че ще ми омръзнеш…
Тя също изпитваше тази надежда. След онази бурна нощ преди две седмици се беше опитала да убеди сама себе си, че влиянието на Джеърд върху нейните сетива намалява. Обаче знаеше, че това не е истина. Лани й беше казала, че страстта рядко е дълготрайна, но на нея все й беше недостатъчно. Може би нещо с нея не беше наред. Трябваше само да го види на палубата и започваше да трепери. Не можеше да чака и в мига, в който прекрачеше прага на каютата му, търсеше насладата. Знаеше, че и с него е същото. Всеки път я вземаше така жадно, като че ли не можеше да живее без нея.
Думите бяха заглушени от косата й.
— Не искам между нас да има лъжи. Не мога да му позволя да придобие значение.
Но то вече имаше значение. Иначе той нямаше да говори за него, нямаше да произнася тези думи. Макар че той го отричаше, тя беше докоснала душата му. Лани беше права: той не беше напълно загрубял. Безпокоеше го това, че дъщерята на неговия враг му доставя удоволствие. Ако продължаваше да го дарява с приятни мигове, той можеше да омекне дори още повече. Трябваше да бъде щастлива, да ликува. Но вместо това изпитваше страх. И скоро щеше да й се наложи да се изправи срещу този страх. Скоро, но не сега. Имаше време. Тя инстинктивно търсеше забрава в еротичните преживявания, които бяха станали рай за нея.
— Ще говорим за това по-късно. — Тя повдигна глава и го погледна в очите. — Точно сега искам нещо друго от теб.