Той се усмихна язвително.
— Колко взискателна си станала. Не, не разговори искаме ние един от друг. — Той я обърна по гръб и се намести върху нея. — Извинявай, Далила.
Каси затвори очи, за да не види той болката, която тя не трябваше да изпитва. Беше искала само да остане близо до него. Никога не беше пожелавала да играе ролята на изкусителка.
Той беше в нея. Устните му жадно смучеха гърдите й.
Тя се задъха. Със засилването на ритъма ноктите й се забиха в раменете му.
— Толкова стегната, тясна и… моя. Господи, ти си изцяло моя.
Очите му бяха затворени. Лицето му излъчваше единствено чувственост. Беше виждала това изражение безброй пъти през изминалите няколко седмици. Но тихо произнесената дума, която излезе като дихание от устата му, чуваше едва за втори път.
— Далила…
Глава 9
— Според Брадфорд ще пристигнем в Англия след няколко дни — каза Лани.
— Толкова скоро?
Изненадана, Каси се извърна и се отдели от перилата:
— Мислех, че пътуването ще бъде много по-дълго.
— Пътуването беше извънредно дълго. — Лани повдигна вежди. — Макар да е разбираемо, че за теб времето е летяло. Ти беше много… забавляваше се много.
Лани не искаше особено да подчертае думите, но Каси силно се изчерви.
— Аз не съм… Не съм искала… Не е вярно.
Какво си мислеше тя? Той беше и щеше да си остане неин враг. Това, че мислеше за него като за всички други, само показваше колко опасен е врагът. Лани нежно се усмихна.
— Не това имах предвид, но той е властен мъж, а ти притежаваш достатъчно жар. Дали той не те е завлякъл в опасни води?
— Той никъде не ме води. Никъде не може да ме завлече.
Дали това беше самата истина? По-късно, когато беше с него, щеше да забрави всичко, освен онова, което той искаше тя да помни. Докосване, мирис, красивия ритъм на удоволствието. Споменът бързо изчезна, когато тя започна да мисли за дълга си и за това, как го беше изпълнила.
Предателство.
Почувства се зле. Не искаше да е вярно. Нямаше да позволи то да се случи.
— Каси? — Нежният глас на Лани никога в нищо не я обвиняваше.
Но тя самата се обвиняваше. Беше забравила каква е целта й. Беше се отдала напълно и само на удоволствието. Беше се чувствала достатъчно силна да използва Джеърд, но се беше хванала в паяжината на страстта, която той беше изплел за нея.
Това обаче не означаваше, че ще остане в паяжината.
— Трябва да тръгвам.
Гласът й звучеше неуверено дори в нейните собствени уши. Извърна се от перилата и бързо тръгна по палубата. Трябваше да избяга и да възвърне самообладанието си, преди отново да застане лице в лице с Лани.
— Не мога да остана…
Слънцето светеше в лицето й. Светлината му беше ярка, не позволяваше нищо да остане скрито. Не като потайния мрак на каютата, в която той я чакаше всяка вечер. Разтърсиха я силни тръпки, когато разбра, виновна или не, че отново иска да се върне при него. Колко ли нощи щяха да са му необходими, за да я накара напълно да забрави целта си? Не, не можеше да повярва, че беше стигнала дотук.
Това не се беше случило. Не беше прекалено късно. Беше достатъчно силна да загърби тази лудост. Добре беше, че разбра, че нейната сила не е безгранична. Сега можеше да действа според наученото.
Образът на Джеърд властваше над нея. Джеърд — порочен, чувствен, усмихващ се, движещ се бавно, ритмично. Гърдите й започнаха да наедряват, мускулите й се напрегнаха. Дори мисълта за него беше достатъчна да я подготви за сливането.
Той нямаше да иска тя да си отиде. Трябваше да е сляпа, за да не разбере, че Джеърд, също като нея, е хванат в паяжината на чувствеността, която беше оплел за нея.
Мили Боже, щеше да бъде трудно.
По челото на Лани се появиха бръчки на загриженост, докато гледаше как Каси се отдалечава. Знаеше, че ще е необходима само една дума, за да върне Каси в пътя, по който те двете трябваше да вървят. Тя беше направила каквото бе необходимо, но това не й донесе задоволство.
— Какво й каза? — Тя се обърна и видя Брадфорд, който вървеше към нея. — Изглежда разстроена. Не мога да повярвам, че сте се карали.
— Каси и аз никога не се караме.
— Защото тя вярва, че само ангелите са по-мъдри от теб. И пази силите си, за да се бори против целия останал свят.
Замисленият й поглед се върна към отдалечаващата се фигура на Каси.
— Джеърд?
Престори се, че не го е разбрала.
— Доколкото знам, тя не се е карала и с Джеърд.
— Но ще го направи. — Той се обърна и я погледна. — Нали?
Тя го загледа. Лицето й беше безизразно.
— Защото ти реши, че е време да я събудиш и да развалиш магията.
— Магията?