Джеърд се усмихна и вдигна ръката си за сбогом.
Тя не отвърна на жеста му. Отправи взор напред и смушка с пети Капу, за да върви по-бързо. Това, което се беше случило, я беше обезпокоило и тя искаше да се отдалечи на сигурно разстояние от англичанина. В живота й нямаше място за него, но за миг й се беше сторило, че той притежава необходимата сила, за да се наложи.
Още по-обезпокоително…
— Е, виждам, че си намерил нещо, което те е заинтересувало.
Джеърд отвърна поглед от момичето, което препускаше по брега, яхнало черния жребец и срещна очите на Брадфорд, който се приближаваше към него.
— Предполагам, че чакането те е уморило.
— Довърших бутилката бренди — оплака се Брадфорд. — Това ме опечали силно. Трябваше да забележа, че е пълна само до половината.
— Три четвърти от нея бяха пълни — поправи го Джеърд. — Чудя се как успяваш да стоиш на краката си.
— Не, не се чудиш. Знаеш, че трудно се напивам.
Вярно беше. Чичо му притежаваше необикновена способност да пие, без да се напива. Той постоянно беше леко пиян, но случаите, когато Джеърд го беше виждал паднал под масата, се брояха на пръсти.
— Вместо да оставаш на борда, трябваше да дойдеш с мен при крал Камехамеха. Почерпиха ме с упойващо питие, което щеше да ти хареса.
Той се усмихна.
— Било е прекалено примитивно. Предпочитам добрия френски коняк.
— На мен питието ми хареса.
Брадфорд кимна.
— Но това е така, защото твоята природа също е примитивна. Забелязах това, докато бяхме в Таити.
Погледът му се премести към фигурата на Каноа, която почти не се виждаше вече.
— Хубав кон. Красива походка.
Джеърд трябваше да се досети, че Брадфорд ще забележи първо коня.
— Мислех, че се справяш прекрасно. Какво толкова й каза, че я накара да избяга?
— Тя не е жена, тя е дете — отговори му Джеърд.
— Тук, на островите, те бързо се превръщат в жени.
— Но аз нямах желание да пробвам дали вече е достигнала зрелост.
Веждите на Брадфорд подскочиха нагоре.
— Господи, звучиш ми като някой непорочен младеж.
— Тя е просто дете — отговори той.
Но дете, което притежаваше много и различни качества — беше досадно и нетърпеливо, импулсивно и загрижено, смело и все пак неуверено.
— Ами тогава защо те галеше?
Господи, беше се надявал, че Брадфорд не е забелязал. Обяснението, което трябваше да даде, не би му доставило удоволствие.
— Тя не… — Спря, а после си призна: — Конят й ме хвърли. Изненадата на Брадфорд беше много силна.
— Наистина ли?
— Да.
Той започна да се смее.
— Забележително. Не те е хвърлял кон, откакто беше момче. Намери ли се най-сетне животно, което да не е във възторг от теб?
— Вероятно. — Той сви рамене. — Не бях го подготвил.
— И защо не го направи?
— Какво значение има? Не внимавах.
— Ти винаги внимаваш. Поне с конете.
Той замислено го погледна и настоя:
— Защо?
— Откъде да знам?
Брадфорд беше прав — импулсивните действия не му бяха присъщи. Беше очевидно, че конят е силен и опасен. Трябваше да му говори по-дълго, да го успокоява непрекъснато, да го остави да свикне с допира на ръцете му, преди да го възседне Заслужаваше си падането и имаше късмет, че се е отървал без сериозна контузия Ако момичето не беше там, можеше да заплати скъпо за невниманието си.
Погледът на Брадфорд отново се върна на коня и ездачката.
— Хубава ли е?
Хубава? Не мислеше, че е. Гъстата черна коса, която стигаше почти до кръста й, беше прекрасна, но чертите на лицето й бяха твърде силни и смели, за да се нарече красива. Брадичката й беше прекалено твърда и решителна, устните й бяха пълни и малко нацупени, веждите й приличаха на криле над огромните черни очи, които почти изцяло заемаха малкото й остро лице. Тези очи го бяха предизвикали. Но когато го беше погледнала загрижено, той беше видял в тях уязвимост и нежност.
— Тя е дете — повтори той.
И все пак не беше дете. Макар и малки, гърдите й имаха съвършена форма, зърната им бяха тъмни и настръхнали…
Брадфорд глухо се засмя.
— Не за това те питах. Сигурно е била красива като Венера, щом така ти е замаяла главата, че не можеш да отговориш на един обикновен въпрос. Намери ли я в двора на Камехамеха? Може би трябваше да дойда с теб.
— Не отидох при Камехамеха, за да търся някаква си жена.
— Е, да, но все пак намери една. — Брадфорд блажено въздъхна — Трябва да ти призная, че това наше пътуване из рая ми доставя огромно удоволствие. Красиви жени, които те задоволяват и не те карат да изпитваш чувство за вина. Може ли мъжът да иска нещо повече?