Выбрать главу

Ейджи Йошикава

Мусаши

Предговор

„Мусаши“ не без основание може да се нарече японската „Отнесени от вихъра“. Този исторически роман, написан от Ейджи Йошикава (1892–1962 г.), един от най-плодовитите и обичани японски писатели, излиза за първи път между 1935 и 1939 г. като подлистник на „Асахи Шимбун“, най-големия и меродавен японски вестник. Като отделна книга „Мусаши“ е претърпял най-малко четиринадесет издания, последното от които — в четири от петдесет и трите тома на събраните съчинения на Йошикава, отпечатани от „Коданша“. Романът е бил филмиран седем пъти, често е давал основа за театрални постановки и три от националните телевизионни компании са заснели минисериали по него.

Миямото Мусаши е действителна историческа личност, но тъкмо чрез книгата на Йошикава той и останалите герои в нея са станали част от живата народна традиция на Япония. Те са така широко известни, че хората често сравняват някого с тях, като с лица, които всеки познава. Това прави романа особено интересен за чуждестранния читател. Книгата дава не само романтична картина на японското минало, но и представа как японците виждат сами себе си и своята история. В основата си обаче „Мусаши“ ще се хареса като зашеметяващ разказ за дръзки приключения и по японски сдържана любовна история.

Сравнението с „Шогун“ на Джеймс Клавел изглежда неизбежно — за повечето днешни американци тази книга и едноименният сериал се съревновават със самурайските филми като основен източник на познанията им за японското минало. И двата романа засягат един и същ исторически период. „Шогун“, където действието приключва през 1600 г., завършва с потеглянето на господаря Торанага (чийто прототип е историческият Токугава Иеясу, който скоро ще стане шогун, военен повелител на Япония) за решителната битка при Секигахара. Разказът на Йошикава започва с това, как младият Такедзо, по-късно получил името Миямото Мусаши, лежи ранен между труповете от разгромената войска на същото това бойно поле.

Като се изключи Блакторн, историческия Уил Адамс, в „Шогун“ става дума най-вече за могъщите японски благородници и жените от обкръжението им. Тези хора се явяват в романа съвсем леко променени, под измислени от Клавел имена. В „Мусаши“, макар множество исторически личности да се споменават със своите истински имена, се разказва за по-широк кръг японци, най-вече за хора от големия обществен слой, който е заемал неопределеното междинно пространство между наследственото военно благородничество и простолюдието, съставено от селяни, търговци и занаятчии. Клавел свободно преиначава историческите факти, за да ги нагоди към повествованието си и дори добавя една любовна история в западен стил, която не само няма нищо общо с действително станалото, но и е твърде неправдоподобна за Япония от онова време. Йошикава остава верен на историята или поне на историческото предание и при него любовната история, която като странична линия на разказа продължава в цялата книга, е съвсем неподправено японска.

Разбира се, писателят е обогатил своя разказ с множество измислени подробности. Тук има достатъчно необичайни съвпадения и дръзки геройства, които да зарадват всеки любител на приключенското четиво. Йошикава обаче се придържа към известните от историята факти. Не само Мусаши, а и много от другите герои с важно място в повествованието, са действителни исторически личности. Например Такуан, който става образец за подражание и духовен наставник на младия Мусаши, е бил по онова време прочут дзен-монах, майстор на калиграфията, художник, поет и учител по чайна церемония. През 1609 г. той станал най-младият игумен на Дайтокуджи в Киото и по-късно основал голям манастир в Едо; днес обаче е познат най-вече, с името, което е дал на един разпространен в Япония вид туршия.

Историческият Миямото Мусаши, роден навярно през 1584 г. и починал в 1645 г., също като баща си е бил майстор на боя със сабя. Той станал известен с това, че използвал едновременно два меча. Неотклонно се стремял към овладяване на собствената личност, което за него било ключът на бойните изкуства и написал едно прочуто съчинение за сабления бой — „Горин но шо“1. Изглежда като млад е взел участие в битката при Секигахара и сблъсъците му с бойните умения на киотската школа Йошиока, с монасите-войни от Нара и с прочутия майстор на сабята Сасаки Коджиро, които са така ярко описани в книгата, са действителни. Разказът на Йошикава за неговия герой завършва в 1612 г., когато е още млад двадесет и осем годишен мъж. Впоследствие Мусаши може би се е сражавал на страната на победените при обсадата на крепостта Осака в 1614 г. и през 1637–38 г. е участвал в избиването на селяните християни от Шимабара на западния остров Кюсю — събитие, с което е свързано изкореняването на християнската религия от Япония за следващите две столетия, допринесло за откъсването на страната от останалия свят.

вернуться

1

Вж. Миямото Мусаши. Го Рин Но Шо. Ръкопис на петте пръстена. Прев. от японски и бележки — Орлин Крумов. Изд. „Хелиопол-Езотерик“. — Бел.прев.