— Ето отговора от училището Йошиока — той подаде бамбуковата тръбичка на Мусаши. — Не успях да открия Хониден Матахачи, така че помолих хората в неговата къща да му предадат съобщението ти.
— Чудесно. Сега иди да се изкъпеш. Долу ще намериш и нещо за хапване.
Мусаши извади писмото и го прочете. В него се казваше, че Сеиджуро очаква с нетърпение „втората схватка“. И че ако Мусаши не се появи, както е обещал, на следващата година, ще бъде прието като знак, че се е изплашил. В такъв случай Сеиджуро ще се погрижи да превърне Мусаши в посмешището на Киото. Тези надути слова бяха изписани с тромав почерк, вероятно не от ръката на Сеиджуро.
Когато Мусаши скъса писмото и го изгори, овъглени късчета хартия полетяха из стаята подобно на множество черни пеперуди.
Сеиджуро говореше за „схватка“, но явно се касаеше за нещо повече от това. Това щеше да бъде битка на живот и смърт. На следващата година, в резултат на тази обидна бележка, един от двамата щеше да се превърне в пепел. Но кой ли?
Мусаши приемаше за естествено един боец да бъде доволен от живота си ден за ден — живот, в който никога не е ясно дали ще видиш още веднъж залязващото слънце. И въпреки това мисълта, че наистина ще умре през следващата година, някак го разтревожи. Имаше още толкова много неща, които му се щеше да направи. И най-вече страстното му желание да стане велик майстор на сабята. Но това не беше всичко. До момента, помисли си, той не беше направил нищо от нещата, които хората обикновено правят през живота си.
На този етап от живота си той все още беше достатъчно упорит, за да си мечтае да има собствени последователи. Много последователи, които да разхождат конете му, да носят соколите му. Също както при Бокуден и господаря на Изе Коизуми. Би искал също и собствена къща, с добра съпруга и верни прислужници. Би искал да бъде добър господар и да се наслаждава на уюта и удобствата на домашния живот. И, разбира се, преди да се установи на едно място, тайно си мечтаеше да изживее своята страстна любовна връзка. През всичките тези години, когато мислеше единствено за пътя на самурая, той беше, без да полага усилия, останал девствен. При все че се беше впечатлявал понякога от жените, които срещаше из улиците на Киото и Нара. Не естетическите им качества го привличаха. Те го възбуждаха физически.
Мислите му се насочиха към Оцу. Макар тя да принадлежеше на далечното минало, той се почувства здраво свързан с нея. Неведнъж, когато се беше чувствал самотен или тъжен, единствено нейният неясен образ се оказваше способен да го ободри.
Той изведнъж излезе от унесеното си състояние. Джотаро се върна при него. Беше изкъпан, сит и горд от успешно изпълнената мисия. Кръстосал малките си крачета, седеше с ръце между коленете. Не след дълго умората го повали и той блажено задряма с отворена уста.
Мусаши го сложи да си легне. На сутринта момчето се събуди с петлите. Мусаши също стана рано, тъй като имаше намерение да продължи по пътя си.
Докато се обличаше, се появи вдовицата и попита с изпълнен със съжаление глас:
— Май се приготвяте да тръгвате?
Тя държеше в ръцете си някаква дреха, която поднесе на Мусаши.
— Уших тези неща за теб като подарък на тръгване — кимоно и къса пелерина. Не знам дали ще ти харесат, но се надявам да ги носиш.
Мусаши учудено я погледна. Дрехите бяха твърде скъпи, за да си позволи да ги приеме след едва двудневния си престой. Опита се да откаже, но вдовицата настоя:
— Трябва да ги вземеш. Те така или иначе не са кой знае какво. Имам много стари кимона и театрални костюми, останали от съпруга ми. Не ми трябват. Помислих си, че ще е добре и ти да имаш някое от тях. Надявам се, че няма да откажеш. Преправих ги малко, за да са ти по мярка. Така че ако не ги вземеш, няма какво да ги правя.
Тя застана зад Мусаши и задържа кимоното така, че той да може да пъхне ръцете си в ръкавите му. Когато го облече, той установи, че коприната е от много добро качество, което го накара да се почувства още по-объркан. Особено пелерината беше изключително красива. Вероятно беше донесена от Китай. Беше поръбена със златист брокат, хастарът й беше от креп, а кожените връзки бяха боядисани в светло лилаво.
— Стои ти направо превъзходно! — възкликна вдовицата.
Гледайки завистливо, Джотаро изведнъж се обади:
— А на мен какво ще подариш?
Вдовицата се засмя:
— Ти би трябвало да си щастлив от възможността да учиш при толкова добър учител.
— Е — промърмори Джотаро, — кому е притрябвало някакво си старо кимоно.
— Харесал ли си си нещо?
Джотаро изтича в антрето и откачи от стената една маска от театъра Но. После отвърна:
— Да, ето това!