Той си я беше пожелал още при първото влизане вчера вечерта. Сега нежно я допря до бузата си.
Мусаши се изненада от добрия вкус на момчето.
Самият той я намираше за превъзходно изработена. Нямаше как да се разбере кой я е правил, но със сигурност беше на две-три столетия. По всяка вероятност я бяха използвали в истински представления на театър Но. Лицето беше изрязано с огромно внимание. Изобразяваше женски демон. Но обикновено маските от този вид кой знае защо бяха боядисани на сини точки, а тази тук показваше лицето на млада жена — красива и изящна. Странното в това лице беше, че от едната страна устата беше изкривена по най-причудлив начин рязко нагоре.
Това очевидно не беше измислица на художника. Портретът беше на истинска, жива луда. Красива, макар и омагьосана.
— Не можеш да вземеш това — твърдо заяви жената и опита да изтръгне маската от момчето.
Избягвайки ръцете й, Джотаро сложи маската на главата си и затанцува из стаята, като крещеше предизвикателно:
— Какво искаш за нея? Вече е моя, смятам да я задържа.
Мусаши, изненадан и объркан от поведението на своя повереник, се опита да го хване, но Джотаро пъхна маската под кимоното си и профуча надолу по стълбите. Вдовицата го гонеше по петите. Макар че ни най-малко не беше ядосана и дори се смееше, тя очевидно не смяташе да се разделя с маската.
Накрая Джотаро бавно се качи горе. Мусаши седеше с лице към вратата, готов да го нахока сериозно. Но влизайки, момчето извика:
— Буу! — и застана с маската пред лицето на Мусаши.
Той се стресна. Мускулите му се напрегнаха и коленете му несъзнателно трепнаха.
Зачуди се защо шегата на Джотаро му подейства толкова силно. Но докато наблюдаваше маската в здрача, като че ли започна да проумява. Резбарят беше заложил в своето творение нещо двойствено. Тази подобна на полумесец усмивка, извита нагоре в лявата част на бялото лице, беше обладана от духове, притежание на дявола.
— Ако ще тръгваме, да тръгваме — каза Джотаро.
Без да става, Мусаши каза:
— Защо още не си върнал маската? Какво искаш да покажеш с това?
— Но тя каза, че мога да я задържа! Тя ми я подари.
— Не е вярно! Слез долу и я върни.
— Но тя ми я даде! Когато предложих да й я върна, тя каза, че щом толкова много я искам, мога да я задържа. Тя просто искала да се убеди, че ще се грижа добре за нея. И аз обещах.
— Какво ще правя с такъв като теб!
Мусаши почувства срам задето е приел първо красивото кимоно, и после тази маска, която вдовицата очевидно ценеше много. Би желал да се отблагодари по някакъв начин, но тя явно не се нуждаеше от пари. Или поне не от малкото пари, които Мусаши можеше да й предложи. Нито пък някоя от оскъдните му вещи беше подходящ подарък за нея. Той слезе долу, извини се за грубото поведение на Джотаро и опита да върне маската. Вдовицата отвърна:
— Не, колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че ще бъда по-щастлива без нея. Пък и той толкова силно я желае… Не бъди толкова строг към него.
Подозирайки, че маската има някакво особено значение, Мусаши още веднъж се опита да я върне. През това време Джотаро беше обул сламените си сандали и го чакаше край вратата със самодоволно изражение на лицето. Мусаши изпита желание да се махне от къщата. Той най-после прие подаръка. Младата вдовица каза, че се натъжава повече от това, че Мусаши си тръгва, отколкото от загубата на маската. Тя няколко пъти го помоли, когато и да дойде в Нара, да й гостува отново. Мусаши тъкмо завързваше сандалите си, когато жената на майстора на кнедли се втурна запъхтяна в къщата.
— О — едва промълви тя, — толкова се радвам, че не сте тръгнали още. Не бива да тръгвате! Моля ви, върнете се горе! Случи се нещо ужасно!
Гласът й трепереше, все едно си беше внушила, че я гони чудовище.
Мусаши приключи със завързването на сандалите и спокойно повдигна шапката си:
— Какво има? Какво толкова ужасно се е случило?
— Монасите от Ходзоин са разбрали, че си тръгваш днес. Повече от десет те чакат с копия край полето Ханя.
— О, така ли?
— Да. Игуменът Иншун също е с тях. Мъжът ми познава един от монасите и го попита какво става. Монахът му отговори, че човекът, който е тук от няколко дни, на име Миямото Мусаши, днес напуска Нара. И че монасите ще го причакат някъде край пътя.
С треперещо от страх лице тя увери Мусаши че е равносилно на самоубийство да напусне Нара тази сутрин. Тя го замоли горещо да остане още една нощ. По нейно мнение било по-сигурно да се измъкне на следващия ден.
— Разбирам — безстрастно каза Мусаши. — Значи щели да ме причакат край Ханя?
— Не знам къде точно, но потеглиха в тази посока. Хората в града твърдят, че монасите не били сами. Казват, че и голяма част от ронините също тръгнали, като говорели, че ще те хванат и ще те върнат в Ходзоин. Нещо лошо ли си казал за храма? Или може би си ги обидил с нещо?