— Не съм.
— Ами според тях монасите са бесни, защото си наел човек да разлепи из Нара афиши с подигравателни стихотворения за Ходзоин. Те го приели като злорадство за това, че си убил един от техните.
— Не съм правил подобни неща. Станала е някаква грешка.
— Е, ако е грешка, не бива да се показваш и да се оставиш да те убият заради нея.
По челото му избиха капки пот. Погледна съсредоточено към небето. Припомни си колко бяха ядосани тримата ронини, когато той им провали сделката. Може би на тях трябваше да благодари за всички тези неприятности. Съвсем в техния стил би било да разлепват обидни афиши и после да натопят него. Той рязко се изправи:
— Тръгвам.
Привърза на гърба си пътната си чанта, взе в ръка сламената си шапка и обръщайки се към двете жени, им благодари за любезността. Когато закрачи към вратата, вдовицата, вече обляна в сълзи, го последва, с молба да не тръгва.
— Ако остана още една нощ — отбеляза той, — може да докарам неприятности на дома ви. В никакъв случай не бих искал да се случи подобно нещо, след всичко, което направихте за нас.
— Не ме е грижа — настояваше тя, — тук ще сте на по-сигурно място.
— Не, ще тръгвам. Джо! Благодари на дамата.
Момчето покорно се поклони и направи каквото му бе заповядано. Той също очевидно не беше в добро настроение, но не защото тръгваха. До този момент Джотаро не познаваше добре Мусаши. В Киото чуваше да говорят, че учителят му е слаб и тъпанар. Мисълта, че толкова известните бойци на Ходзоин са решили да го нападат, го потискаше. Детското му сърчице се изпълни с униние и лоши предчувствия.
Полето Ханя
Джотаро пристъпваше тъжно и тежко след учителя си, изпълнен със страх, че всяка следваща крачка го приближава към сигурна смърт. Малко по-рано, докато вървяха по калния път близо до Тодаиджи, капка роса, паднала във врата му, го накара да подскочи ужасен. Черните гарвани, които видя по пътя, му внушаваха мрачно настроение.
Нара остана далече зад тях. През редиците от криптомерии край пътя можеха да видят постепенно скосяващото се поле към хълма Ханя. Вдясно от тях оставаха поклащащите се върхове на връх Микаса. Над тях почиваше спокойното небе.
Изобщо не можеше да разбере защо той и Мусаши отиваха право към мястото, където ги чакаха в засада бойците от Ходзоин. Стига само да искаха, можеха да намерят толкова много места, където да се скрият. Защо например не влязат в някой от храмовете по пътя и да изчакат, докато отмине опасността? Това със сигурност би било по-разумно.
Чудеше се дали пък Мусаши не възнамерява да се извини на монасите, въпреки че не ги беше обиждал по никакъв начин. Джотаро реши, ако Мусаши моли за прошка, той да направи същото. Нямаше време да се обсъжда кое е правилно и кое не.
— Джотаро!
Момчето се сепна от звука на собственото си име.
Той повдигна вежди, а тялото му се изпълни с напрежение. Давайки си сметка, че вероятно лицето му е пребледняло от страх и като не искаше да изглежда по детински, той смело погледна нагоре в небето. Мусаши последва погледа му и момчето се почувства по-обезкуражен от всякога.
Мусаши продължи с обичайния си жизнерадостен тон.
— Прекрасно е, нали Джотаро? Сякаш се движим носени от песента на славеите.
— Какво? — изненадано попита момчето.
— Славеите, казвам.
— А, да, славеите. Май има тук някъде, нали?
По бледите устни на момчето Мусаши можеше да разбере колко е потиснат. Стана му мъчно за него. В края на краищата, само след минути може да се окаже съвсем сам на пътя, в някакво непознато място.
— Приближаваме хълма Ханя, нали? — попита Мусаши.
— Точно така.
— Е, и сега какво?
Джотаро мълчеше. Песента на славеите го изпълваше със студенина. Не можеше да разсее лошото си предчувствие, че съвсем скоро ще се раздели завинаги със своя учител. Искрящите от веселие очи, които изненадаха Мусаши с маската, сега бяха угрижени и мрачни.
— Май ще е по-добре да те оставя тук — каза Мусаши. — Ако продължиш с мен, може случайно да те ранят. Няма смисъл да си докарваш неприятности.
Джотаро се разрева. По лицето му потекоха сълзи като из разпукал се бент. Той посегна да ги избърше, а раменете му затрепериха. Плачът му се прекъсваше от време на време от внезапни гърчове, нещо подобно на хълцане.
— Какво виждам? Не беше ли решил да изучиш Пътя на самураите? Ако се предам и избягам, ти тръгни с мен. Ако ме убият, върни се в магазина в Киото. Но сега-засега скрий се край онова хълмче и наблюдавай оттам. Ще можеш да видиш всичко, каквото става.