— Какво е това? — попита.
— Кое?
— Пушекът ей там.
— Какво толкова странно има в него?
Дампачи се придържаше плътно до лявата страна на Мусаши. Когато го погледна в лицето, чертите му се изостриха осезаемо.
Мусаши посочи:
— Онзи пушек, има нещо съмнително в него. Не мислиш ли?
— Подозрително ли? В какъв смисъл?
— Ами подозрително, нали разбираш, също като изражението на лицето ти в момента — остро каза Мусаши, като грубо посочи с пръст Дампачи.
Остро свистене наруши тишината. Мусаши нанесе удар, на който Дампачи не успя да реагира. Вниманието му беше отклонено от насочения към него пръст, и той дори не разбра кога Мусаши е извадил сабята си. Тялото му подскочи, политна напред и се строполи по лице на земята.
Нямаше да се изправи никога. В далечината настана паника. На върха на възвишението се появиха двама мъже. Единият от тях нададе вик, и двамата едновременно се завъртяха и си плюха на петите.
Сабята, която Мусаши беше насочил към земята, блестеше на слънцето. От нея капеше още топла кръв. Той се запъти направо към възвишението. Въпреки че пролетният вятър нежно галеше кожата му, докато се изкачваше, Мусаши усещаше напрежение в мускулите си. Отгоре той погледна към огъня, запален в ниското.
— Той е тук! — извика единият от съгледвачите, които се бяха впуснали към групата. Мъжете бяха около тридесет. Сред тях Мусаши разпозна другарите на Дампачи — Ясукава Ясубей и Отомо Банрю.
— Тук е! — като папагал повтори другият.
Мъжете се бяха разложили на слънцето. Сега изведнъж всички скочиха на крака. Половината бяха монаси, другата половина вероятно ронини. Когато Мусаши се появи, безмълвно, но диво вълнение премина през групата. Всички видяха окървавената сабя и изведнъж разбраха, че битката вече е започнала. Вместо да предизвикат Мусаши, те седяха край огъня и се бяха оставили той да ги предизвика!
Ясукава и Отомо припряно обясняваха как беше убит Ямазое. Ронините побесняха, монасите от Ходзоин хвърляха заплашителни погледи на Мусаши, докато се подреждаха за бой.
Всички монаси бяха въоръжени с копия. С навити нагоре черни ръкави, те бяха готови за действие. Очевидно нападаха, за да отмъстят за смъртта на Агон и да възстановят честта на храма. Изглеждаха комично уродливи, сякаш множество демони бяха дошли от ада.
Ронините образуваха полукръг, така че да наблюдават представлението и в същото време да пазят Мусаши да не избяга.
Тази мярка като че ли не беше необходима, тъй като Мусаши не показваше желание нито да избяга, нито да се върне обратно. Всъщност той вървеше уверено право към тях. Напредваше бавно, стъпка по стъпка, изглеждаше готов да нападне всеки момент.
За миг настъпи зловеща тишина. Сякаш и двете страни се замислиха над приближаващата смърт. Лицето на Мусаши смъртно пребледня. През очите му гледаха искрящите от злоба очи на Бога на отмъщението. Той избираше своята жертва.
Нито ронините, нито монасите изпитваха напрежението, от което беше обладан Мусаши. Числеността им внушаваше сигурност. Оптимизмът им беше непоколебим. Въпреки това никой от тях не искаше да влезе пръв в боя.
Един монах от края на редицата подаде сигнал, и без да нарушават строя си, те заобиколиха Мусаши отдясно.
— Мусаши! Аз съм Иншун — извика същият монах. — Научих, че си пристигнал в мое отсъствие и че си убил Агон. А по-късно публично си оскърбил честта на Ходзоин. Надсмивал си се над нас, разлепил си афиши из целия град. Вярно ли е?
— Не! — извика Мусаши. — Ако си истински монах, би трябвало да усещаш нещата по-добре, а не да вярваш на всичко, което чуваш. Би трябвало да съдиш с ума и сърцето си.
Това наля още масло в огъня. Без да обръщат внимание на водача си, монасите започнаха да крещят и да се убеждават един друг, че е време да започват, че няма нужда от повече приказки.
Ронините ентусиазирано ги подкрепяха. Самите те се бяха наредили плътно около лявата страна на Мусаши. С викове, ругатни и като размахваха саби във въздуха, те насъскваха монасите срещу противника им.
Мусаши почувства, че ронините са силни само на думи, не и на дела. Той се обърна рязко към тях и изкрещя:
— Е, добре! Кой от вас иска да се бие с мен?
Всички, с изключение на двама или трима, отстъпиха крачка назад. Всеки от тях беше сигурен, че пълният със злоба поглед на Мусаши се е спрял върху него. Двама-трима смелчаци стояха в готовност, с извадени напред саби и предизвикателни лица. За части от секундата Мусаши се озова при единия от тях и се нахвърли върху него като разярен тигър. Чу се звук като от отпушване на коркова тапа. Земята се обля в кръв. После се разнесе остър писък — не беше боен вик, нито пък ругатня, а наистина смразяващ кръвта вой.