Сабята на Мусаши фучеше из въздуха и нанасяше удари във всички посоки. При всеки допир с човешко тяло той усещаше в себе си ехото на удара. Под острието на оръжието му се разплискаха кървища и мозък. Из въздуха полетяха пръсти и ръце.
Ронините бяха дошли само да наблюдават касапницата, а не да участват в нея. Но слабостта им стана причина Мусаши да нападне първо тях. В самото начало те се държаха заедно съвсем прилично защото си мислеха, че монасите скоро ще им се притекат на помощ. Но онези стояха притихнали и без да помръдват, докато Мусаши за броени митове съсече пет-шест ронина, хвърляйки в ужас останалите. Не след дълго те се разбягаха на всички посоки, наранявайки се един друг със сабите си.
През по-голямата част от времето Мусаши беше като в унес, без да съзнава какво точно става. Беше изпаднал в транс, в някакъв убийствен сън, в който душата и тялото му виждаха единствено острието на дългата три стъпки сабя. Целият му житейски опит — знанията, които придоби от баща си, наученото по време на битката при Секигахара, теориите, които беше слушал в различни школи по бойни изкуства, уроците на планините и реките — безсъзнателно дойде в услуга на бързите движения на тялото му. Превърна се в безплътен вихър, покосяващ стадото ронини, които в шеметното си объркване се бяха превърнали в удобни мишени на сабята му.
За краткото време, през което траеше битката, един от монасите преброи колко пъти вдиша и издиша. Преди да си поеме въздух за двадесети път, всичко беше приключило. Кръвта на жертвите беше попила по дрехите на Мусаши. Малкото оцелели ронини също бяха опръскани с кръв. Земята, тревата и дори въздухът бяха аленочервени. Един от тях изкрещя и малкото останали живи се разпръснаха във всички посоки.
Докато ставаше всичко това, Джотаро се беше отдал на молитва. Със сключени пред гърдите ръце и поглед отправен в небето той шептеше: „О, Богове на небето, помогнете му! Там долу в полето моят Учител е безнадеждно сам. Той е слаб, но иначе е добър човек. Моля ви, помогнете му!“
Въпреки че Мусаши му бе заповядал да изчезва, той не можеше да си тръгне. Мястото, което си бе избрал за наблюдателница, беше ниско възвишение, откъдето се виждаше цялото полесражение и огънят в далечината. Джотаро седеше там с шапката и маската край себе си.
— Хачиман! Компира! Боже на Храма Касуга! Погледнете насам! Моят Учител върви право срещу врага! О, вие небесни Богове, запазете го! Той не е на себе си. Обикновено е благ и внимателен, но от тази сутрин се държи малко странно. Сигурно се е побъркал. Иначе не би тръгнал сам срещу толкова много противници! О, моля ви, умолявам ви, помогнете му!
След като бе призовал Боговете стотина пъти и повече, не забеляза никакви видими резултати от усилията си и това го ядоса. Накрая закрещя:
— Никой ли няма там горе? Нито един Бог? Нима ще оставите злите да победят, а добрият да бъде убит? Ако го направите, то значи всичко, което ми е говорено за доброто и злото, е било лъжа! Не можете да допуснете да го убият! Ако стане така, ще ви заплюя всички!
Когато видя, че Мусаши е заобиколен, молитвите му прераснаха в ругатни, отправени не само срещу противниците в боя, но и срещу самите Богове. После, когато разбра, че кръвта, която се лее из полето не е Учителя му, той внезапно смени песента:
— Вижте! Моят Учител май изобщо не е слабак! Та той ги бие!
Джотаро за първи път присъстваше на схватка, в която хората се биеха като зверове — на живот и смърт. Изобщо за първи път виждаше толкова кръв. Стори му се, че и той е там долу, в разгара на боя. Че самият той е омазан с кръв. Сърцето му на няколко пъти спираше, чувстваше се зашеметен, не на себе си.
— Погледнете го! Знаех си, че ще успее! Какво нападение! А само погледнете глупавите монаси! Приличат на сбирщина грачещи гарвани. Страх ги е да помръднат.
Последното му заключение се оказа прибързано. Още не беше довършил мисълта си, когато монасите започнаха да настъпват към Мусаши.
— О, о! Това изглежда е сериозно. Те ще го нападнат едновременно. Мусаши е загазил!
Забравил всичко, не на себе си от притеснение, Джотаро хукна през глава към мястото, откъдето идваше опасността. Игуменът Иншун даде команда за атака. В същия миг с невъобразим тътен от викове, мъжете с копията се впуснаха напред. Лъскавите им оръжия свистяха във въздуха. Монасите се разроиха като пчели из кошер. Бръснатите им глави им придаваха още по-жесток вид.